Завладя го необичайно силно чувство на облекчение. Странно, помисли си той. Нещо в тази твърда и едновременно с това беззащитна по особен начин млада жена го караше да забравя за трезвата си преценка… Какво е то? Съзнаваше, че отговор на този въпрос трябва да намери веднага, в противен случай го очакваха сериозни неприятности. За момента реши да й отпусне още сантиметър доверие, или — както беше казал Нанги — още един възел от примката, в която сама ще попадне…
— Бей ми спомена нещо доста любопитно — подхвърли той. — „Плаващият град“… Вероятно става въпрос за някакво име.
— Какво по-точно ти каза? — бързо вдигна глава Сейко.
— Почти нищо… Че Ку Чи е по средата на пътя между Сайгон и този „Плаващ град“…
— Не би трябвало да го прави!
— Тя умираше, Сейко. Очевидно това е било нещо важно за нея. Сега виждам, че и за теб… Какво представлява Плаващият град?
Сейко стана и се насочи към хладилника с чинията в ръка. Остави я вътре, но не се обърна с лице към него.
— Тук някои сведения имат свойството да са смъртно опасни…
— Така твърдеше и Бей. Но въпреки всичко искаше да ми каже…
Сейко се обърна и зае мястото си до масата.
— Плаващият град е нещо като цитадела…
— Цитадела?
— Да, в някогашния смисъл на това понятие — кимна тя. — Добре въоръжена непристъпна крепост в сърцето на Виетнам, която на практика е напълно суверенна и независима от властите.
— Била ли си там?
— Не. Нито пък някой от хората, които познавам… — ръката й се плъзна в неговата: — Имало е опити за превземане на тази цитадела, имало е опити и за тайно проникване… Но нито един не е успял…
— Откъде знаеш това?
— Зная го, защото хората, дръзнали да направят тези опити, са били откривани обесени с главата надолу в джунглата край града, с натъпкани в устата собствени гениталии…
В стаята се настани продължително мълчание. Уличната глъч изведнъж стана далечна и незначителна, някак извън времето. Също като плаката с Джими Хендрикс на отсрещната стена…
Най-сетне той въздъхна и леко стисна ръката й:
— Каза, че Бей е работила за международен трафикант на оръжие… Как се казва този трафикант?
— Тимъти Делакроа.
Лицето на Никълъс остана безизразно, но умът му бясно препускаше. Това име беше чувал от Лю Кроукър. Тимъти Делакроа твърдял, че върти бизнес е Винсънт Тин и „Сато Интернешънъл“. Никълъс пък беше чувал, че този човек продава всичко, което е свързано с оръжие и муниции. На всеки, който е готов да плати исканата цена. Предлага дори най-новите американски оръжия — същите, които Никълъс беше открил в електронната памет на компанията „Авалон ЛТД“ със седалище Париж. Включително тайнствената стока, скрита зад кодираното наименование „Факел-315“…
— В Сайгон ли е този Делакроа? — попита на глас той.
— Да — кимна момичето. — Говори се, че поддържа редовни контакти с Плаващия град…
— Искаш да кажеш, че оттам се снабдява с оръжие? Интересно… — Дали има нещо общо между Делакроа и „Авалон“, между „Факел“ и Плаващия град, запита се той. Това ли е причината, поради която Кайшо ме насочи насам? Решението му беше мигновено: — Искам да се срещна с него! — тръсна глава той.
От лицето на Сейко беше изчезнала невинността, чертите й станаха твърди, сякаш издялани с нож.
— Не те съветвам — отвърна спокойно тя. — Не те съветвам да влизаш в контакт с когото и да било от Плаващия град…
— Защо?
— Абраманов — човекът, с когото трябваше да се срещнеш, — живее там. Някой те е предал, докато сте преодолявали тунелите на Ку Чи заедно с Бей… Не зная кой е той, но би било глупаво да си въобразяваш, че обитателите на Плаващия град не са открили истинската ти самоличност и са те приемали за господин Гото…
Никълъс си даваше сметка, че в думите й има логика, но какъв избор имаше? Трябваше да се срещне с Делакроа и да разбере дали Плаващият град е бил връзката на Винсънт Тин с нелегалния пазар на Югоизточна Азия, нанесъл тежък удар върху репутацията на „Сато-Томкин“. Трябваше да разбере какво знае Делакроа за „Авалон ЛТД“ и „Факел-315“…
— Въпреки всичко искам да ми уредиш среща с Делакроа — каза на глас той. — Трябва да говоря с него на всяка цена!
Сейко въздъхна и покорно кимна с глава.
Току-що напуснал самолета на Националното летище във Вашингтон, Кроукър гледаше как Маргарет се насочва към лимузина със затъмнени стъкла и отворена задна врата, до която се беше изпънал униформен шофьор. Той докосна върха на фуражката си, затвори след нея и се плъзна зад волана. Но това време беше достатъчно за Кроукър, който хукна към стоянката за таксита, показа значката на ФБР на събралата се тълпа и взе първата свободна кола.