Вечерята на Маргарет и втората й майка продължи точно два часа. После двете се разделиха пред входа, Маргарет се качи в чакащата лимузина и потегли.
— Още колко време ще ти трябвам? — попита шофьорът на таксито. — Смяната ми свършва след около час…
— Трудно е да се каже — отвърна Кроукър и му подаде нова банкнота от сто долара.
— Благодаря — прибра я човекът. — Май ще е най-добре да се свържа с диспечера. Ще го помоля да звънне на жена ми и да й каже да сложи вечерята в хладилника…
Продължиха да следят лимузината. Дъждът се усили, излезе и вятър. Тротоарите опустяха, клоните на дърветата мрачно се поклащаха. Кроукър постоянно мислеше за Гадняра. Трябваше да открие начин да го изпързаля, при това така, че Маргарет да остане далеч от лапите му. Но все още не можеше да измисли нищо.
— Твоята приятелка не отива в най-добрата част награда — отбеляза шофьорът.
Гласът му беше доста изнервен и Кроукър вдигна глава. Наистина бяха навлезли в подозрителен район, тук туристи едва ли се отбиваха… От двете страни на улицата се редяха долнопробни барове, ярко осветени заведения за стриптийз и евтини ресторантчета, тротоарите бяха изпълнени със сутеньори, джебчии и проститутки.
Лимузината отби вдясно и спря пред „Моникърс“ — заведението, от което Дом някога беше подбирал своите компаньонки за нощта. Маргарет изчезна зад вратата.
Ето, това вече наистина е интересно, помисли си възбудено Кроукър.
— Какво търси в подобна дупка мадама от класа като твоята? — учуди се и шофьорът.
Кроукър много искаше да получи отговор на този въпрос.
— Чакай тук — промърмори той и отвори вратата. До гардероба откри телефонен автомат и извади перфокартата, която беше получил от Лилехамър. Искрено се надяваше, че „Огледалото“ — подмолната шпионска организация, за която беше работил Лилехамър, все още функционира… Защото можеше да бъде и обратното, особено след като умря Леон Уоксман — нейният директор… Все още не беше изхарчил голямата сума пари в брой, която Лилехамър авансово му отпусна в края на миналата година, но нямаше да е зле, ако може да разчита на щедростта на организацията и в бъдеще…
Насреща вдигнаха след второто позвъняване. Кроукър се представи с псевдонима, който му беше определил Лилехамър, и мислено се помоли на Бога. Имаше голяма вероятност този псевдоним вече да е пратен в архивата… Това име беше пропуск за „Огледалото“, строго засекретено и единствено. Гласът насреща го прие, от гърдите му се откърти въздишка на облекчение. Получи нареждане да набере последните четири цифри на перфокартата и зачака. В слушалката нещо прещракваше, обаждането му си пробиваше път Бог знае през колко системи за сигурност на правителствената катакомба.
Най-накрая прозвуча нормален сигнал за повикване, женски глас кратко каза:
— Да.
„Огледалото“ все още функционираше. Кроукър съобщи желанието си: проверка на регистрационните номера на лимузината.
— Четиридесет и пет минути — каза жената.
— Трябва да стане за двадесет.
— Но работното време изтече — оплака се гласът.
— Изпълнявайте! — отсече Кроукър, остави слушалката и се насочи към вратата на клуба.
Вътрешността на „Моникърс“ беше точно такава, каквато очакваше да я види човек: алено сребърни тапети, ярка разноцветна светлина от огледални аплици, които са били демоде още през седемдесетте… Въздухът тежеше от миризма на пот и тютюнев дим. На кабели от тавана висяха няколко мощни тонколони, от тях се разнасяше оглушителен рок. Върху ярко осветения подиум, който пресичаше заведението по дължина, усилено се трудеше групичка танцьорки с дълги крака и едри бюстове, облечени в оскъдни бикини от блестяща материя. Стената зад тях беше огледална, нищо не оставаше скрито, място за развихряне на въображението нямаше. Махнеш ли осветлението и огледалата, ще се почувстваш като в църква, въздъхна в себе си Кроукър. И на това ако му казват еротика! Но майките с дългите крака си знаеха работата. Край подиума имаше достатъчно тъпаци с изцъклени очи, които методично се наливаха с бира и уиски и бизнесът вървеше…