Разкритието се стовари върху му с огромна сила, цифрите и буквите се размазаха пред очите му. Главата му пулсираше, кръвта свистеше, в жилите му. Грабна писалката и решително довърши групирането, предварително знаейки какво ще получи.
— Господи Исусе!
Между кожените корици на тефтерчето се криеше кодът на загадъчното оръжие, който Никълъс беше открил във файловете на „Авалон“…
TORCH 315
Бързо се справи с останалите групи от букви и цифри. Облегна се назад и бавно огледа резултата. Сърцето лудо блъскаше в гърдите му, почти не беше в състояние да разсъждава. Оказа се, че предположението на Никълъс е вярно. Прочете за стотен път кратката анотация, кръвта му бавно започна да изстива:
Доставка Факел 15 март. Определеното място. Подбрано според близостта на целта и гъстотата на населението. Максимален ефект — гарантиран.
Момчето с издължено като луна лице ядеше „бай чунг“ — традиционната виетнамска оризова питка с пълнеж от боб, лук и свинско месо. Устните му бяха разтеглени в доволна усмивка.
Никълъс и Сейко вървяха към пагодата Гиак Лам. Хвърлил поглед към хлапето, той не можа да сдържи усмивката си. Синьо-белите плочки на покрива отразяваха слънчевата светлина. Гиак Лам беше най-старият будистки храм в Сайгон, построен още през 1744 година. Реставриран през 1900, той беше запазен от унищожение благодарение на факта, че архитектите са имали мъдростта да не прилагат модерните концепции на XX век в своята работа.
Момчето изтича към дебелия ствол на дървото „Бо Де“, което доминираше в градинката пред храма. Тънкото му телце се скри зад дългите роби на двама монаси, които обитаваха пагодата през цялата година. След миг те изчезнаха в тъмния вход.
Никълъс и Сейко се намираха в сайгонския квартал Тан Бин, на около петнадесет километра от Шолон и китайския пазар, където само преди два дни (а сякаш преди столетие) се беше състояла срещата му с Бей.
Вдясно от входа се намираха гробниците на най-заслужилите слуги на Буда, обитавали този храм.
Тук трябваше да се срещнат с търговеца на оръжие Тимъти Делакроа. Беше шест часът сутринта.
Небето беше бледа резеда, птичките в бамбуковите клетки под покрива подскачаха и чистеха перата си. Далечен тътен свидетелстваше за пробуждането на града, във въздуха се долови миризма на току-що изпечени питки, примесена с едва доловимия аромат на горящ восък, идващ от вътрешността на храма. Там бяха разположени издялани от червено дърво статуи на Буда във всичките му превъплъщения, край тях стояха на стража свирепите пазачи на Ада… В този час на деня — малко след заглъхването на нощното оживление и преди събуждането на утринната суматоха, въздухът съдържаше онзи особен аромат, който вероятно е привлякъл първите заселници в тази някога благословена земя…
От мрака на пагодата долетяха протяжни псалми — монасите започваха своята утринна молитва. Момчето млясна с устни и погълна последните остатъци от питката си.
— Пеят „Четирите благородни истини на Буда“ — поясни Сейко.
— Разбирам — кимна Никълъс. — Човек трябва да проникне отвъд мисълта, речта, поведението, усилията и концентрацията. Само така може да открие блясъка на Четирите истини… Вярваш ли в подобни неща?
— Никъде не се споменава за радостта, нали? — усмихна се Сейко. — Животът е труден и без тези досадни умствени гимнастики…
— Дори когато бъде обречен на просветлението?
— Говориш като свещеник, а не като бизнесмен.
— Аз съм толкова бизнесмен, колкото ти си моя сътрудничка — поклати глава той. — Всички се крием зад някоя маска, Сейко… Дори от себе си. Защо? Нима е толкова трудно да се изправим пред истинската си същност?
Привършило с питката, момчето отегчено ги следваше, опитвайки се да играе на криеница само със себе си.
— Ето го, идва — промълви Сейко.
Никълъс се обърна и внимателно огледа високия мъж с шарена риза, торбести панталони и леко лятно сако. Пясъчнорусата му коса беше прекалено дълга и се развяваше на лекия ветрец. Продълговатото му лице беше зачервено и обветрено като на човек, който прекарва голяма част от времето си сред природата.