— Не се интересувам от Якудза.
— Аз пък съм убеден в противното — поклати глава Таши. — Микио Оками е бил най-добрият приятел на баща ти. С негова помощ и с помощта на Якудза полковникът е успял да постигне голяма част от своите цели…
— Това е било в годините след войната, страната е била в пълен хаос… Неимоверни усилия са били необходими за възстановяването на политическия ред и икономическото равновесие. Окупационното правителство е взело официално решение да прибягва до услугите на Якудза, когато това е наложително… Изпълнението на това решение е било част от работата на баща ми.
— Така е. Той е бил забележителен човек, никой не оспорва заслугите му за възстановяването на Япония. Аз лично дълбоко се съмнявам, че без негова помощ щяхме да постигнем сегашното си състояние…
Но от начина, по който бяха казани тези думи, Никълъс разбра, че Таши имаше предвид съвсем други неща. Между двамата пробягваше светкавицата на „шихо“ — вълната на неизказаните мисли, Никълъс изведнъж си даде сметка, че способността им да владеят Тао-тао може да се окаже и нож с две остриета… Тя несъмнено допринасяше за сближаването на духовете им, за уеднаквяване на начина им на мислене… Но едновременно с това съдържаше и някаква неясна заплаха, подобна на тази, която излъчваха скелетите на огромните морски чудовища зад гърба им… Заплаха, че във всеки момент някой от тях може да разкрие повече от своята същност и следователно да се изложи на ответен удар…
Забелязаха едновременно тъмната фигура. Тя се отдели от сянката на колоните пред входа бавно и сякаш колебливо, после тръгна към тях. Беше дребна и гъвкава, поклащането на тесните бедра съдържаше в себе си нещо особено и древно, родено преди столетия и отдавна забравено, дори гротескно…
Оказа се момиченце на не повече от девет години, с все още плоски гърди и съвсем детско телце. Въпреки това обаче извърташе бедрата си като опитна уличница.
— Остави на мен — прошепна Таши, докато момиченцето протягаше ръка към тях. Беше красиво дете, особено ако човек можеше да пренебрегне дълбоките белези по лицето и голите му рамене.
Фразата, която подхвърли, беше на виетнамски. Никълъс не беше особено сигурен в превода си, но тя звучеше приблизително така:
— Искате ли едно хубаво изчукване? Ще ви струва пет долара, американски…
Не искаше да повярва на ушите си, струваше му се чудовищно да чуе подобни думи от устата на деветгодишно дете.
Таши стана, тикна няколко банкноти в ръката на момичето и наметна сакото си на раменете му. После й каза нещо на същия диалект. Подозрителното изражение на детското личице бързо се стопи, момиченцето позволи да бъде отведено до парапета на терасата.
Настани се между двамата, пусна мръсните си крачета надолу и лакомо се нахвърли върху остатъците, от вечерята им. Пръстите й късаха мекото месо встрани от главата на рибата, дъвчеше унесено, със затворени очи и огромно наслаждение. Накрая налапа и цялата глава, бузите й хлътнаха, започна усилено дал смуче.
Очите й бяха тъмни и блестящи, кожата й имаше цвят на патиниран бронз — разбира се, там, където не беше наранена… Крайниците й все още бяха неоформени, може би затова грозните рани, които ги покриваха, изглеждаха още по-чудовищни…
Между залъците отговаряше на тихите въпроси на Таши. Никълъс беше дълбоко потресен от нежността, която излъчваше този мафиотски бос, очевидно искрено загрижен за съдбата на бездомното дете.
— Казва, че от баща си е научила как да доставя удоволствие на мъжете — тихо превеждаше Таши. — Семейството й е много бедно. Без парите, които заработва тя, положително биха умрели от глад… Братчето й е болно, всичките пари на баща й отиват за лекарства… — вдигна глава, погледът му се закова в лицето на Никълъс: — Човек лесно би намразил такъв баща, нали? — протегна ръка и избърса мазнината от устата на детето. Подхвърли няколко думи, в отговор получи широка усмивка. После момичето стана на крака, притисна сакото му около раменете си и изчезна в мрака на храма с безгрижно, свойствено за всяко дете подскачане…
— Поне за известно време няма да има грижи — тъжно поклати глава Таши. — Но утре отново ще е на улицата и ще започне да прилага номерата, които е научила… Ще лъже чужденците, че е девствена, просто за да не се плашат от СПИН… А на практика е съвсем близо до тази коварна болест, едва ли ще изкара до истинското си съзряване.
Нощта беше абсолютно спокойна. Луната тичаше към хоризонта, заобиколена от мътни облаци промишлен смог белег на бързата индустриализация. Не беше далеч денят, в който тази малка градина ще бъде погребана под пластове пепел, камък и дърво ще бъдат еднакво сиви и еднакво безжизнени…