— Повечето ми съученици живееха в грозни и неудобни бетонни кутии, докато ние имахме просторна дървена къща на два етажа, истинска красавица… Майка ми беше художничка, под четката й се раждаха прекрасни платна. Аз мечтаех да стана като нея, но за съжаление ми липсваше дарба. Формата и перспективата ми бяха толкова чужди колкото квантовата физика за нея…
— Цветът на кожата ми беше прекалено блед и това беше допълнителен удар върху самочувствието ми… Запазил съм спомен от майка ми по време на къпане… Кожата й беше бяла като мляко, или поне на мен ми се струваше такава. Беше толкова фина и прозрачна, имах чувството, че мога да виждам през нея. Когато пораснах и се научих да чета, бях запленен от приказката за снежната лисица, която веднъж в годината се спуска от непристъпните върхове на Японските Алпи, превръща се в красива девойка с млечнобяла кожа и примамва мъжете от градове и села…
— Скоро бях напълно убеден, че майка ми е някакво митично създание. Това беше лошо, тъй като още повече засили чувството ми за самота, за различие от останалите…
— В училище всички ме мразеха. Не само съучениците ми, които ме мразеха, защото съм пришълец, защото съм богат и имам бяла кожа… Мразеха ме и учителите, директорът също. Той беше убеден, че присъствието ми руши дисциплината, а фактът, че така и не си направих труда да овладея местния диалект, че живея в хубава къща и имам богати родители, влоши нещата още повече… Бях като бяла врана, като омразните на всички чужденци…
Никълъс си спомни за своите трудности в училище, а после и в школата по бойни изкуства. Беше принуден да стане по-добър от останалите, просто за да оцелее. Но и до днес не знаеше дали именно постоянните битки в училище не го принудиха да отиде в школата… Твърде многозначителен беше фактът, че за първа специалност избра айкидо — едно бойно изкуство с изключително отбранителни функции…
— Бях обект на непрекъснати нападения — продължи разказа си Таши. — В класната, стая, в гимнастическия салон, на двора… Ритаха ме, биеха ме, обиждаха ме… Бедната ми майка постоянно превързваше рани и бършеше разкървавения ми нос, почти не й оставаше време за рисуване. В началото ме заведе при местния доктор, но той отказа да се занимава с мен, защото двамата му синове бяха сред най-яростните ми врагове… Но майка ми имаше златни ръце. Те с еднаква лекота държаха четката и хирургическия нож, шиеха раните ми с умението, с което оглаждаха съвършена скулптурна група…
Веднъж баща ми отиде да се оплаче, но директорът го приел студено и резервирано. Защото баща ми беше получил образованието си в Токио, а годишната заплата на директора изкарваше за по-малко от седмица… Както и да е. Онзи казал, че вместо да се оплаква, баща ми трябва да влезе в положението на останалите момчета, които са безкрайно бедни й поведението им се диктува от инстинкта за оцеляване. Баща ми заплашил, че ще изнесе случая в местния вестник, но директорът се усмихнал и казал, че издателят и редакторът също имат деца в това училище и положително ще бъдат склонни да приемат, че тези деца трябва да имат своите права…
Таши замълча. Седеше напълно неподвижно, очевидно развълнуван от спомените за детството си. Те бяха кацнали на раменете му като призраци, с огромни блестящи очи…
— В опит да изляза от това положение, аз извърших една истинска глупост — продължи след известно време той. — По време на една от най-скучните лекции на директора пъхнах ръката си в огъня, пред очите на цялата гимназия… Мислех, че това е доказателство за твърдост и воля, но на практика не получих никакво признание. Директорът и учителите бяха единни в твърдението си, че всичко е плодна нещастна случайност, искаха да потулят случая на всяка цена…
— Затова поех по единствения път, който ми предлагаше спасение… Постъпих в редиците на Якудза. Дълбоко отчаян и объркан, потърсих начин да вляза във връзка с оябуна на клана, който действаше в района на Кумамото. Разказах му истинската история за прегорената си ръка и той безрезервно я прие. Нямаше син, съдбата го беше дарила само с дъщери. Това беше късмет за мен и аз не го изпуснах…
Таши вдигна лявата си ръка на светлината на луната. Едва сега Никълъс забеляза, че върхът на малкото му пръстче липсва. Очите на оябуна го гледаха с такова умиление, че демоните изпърхаха с криле и отлетяха от раменете му.
— Допуснах една грешка по отношение на този човек и мислех, че всичко е свършено… Имах задачата да охранявам най-голямата му дъщеря по време на сватбената и церемония със сина на оябуна от съседния град. Този брак имаше много противници, главатарите на малките банди се опасяваха от прекалено голямата мощ, която щеше да се окаже в ръцете на двата обединени клана…