Рей Бредбъри
Нищо не се променя
Тази чудесна книжарница се намира точно на океанския бряг. Тук можеш да слушаш прибоя, който разтърсва кея, сградата, книгите по лавиците и себе си.
Вътре е тъмно и има ламаринен покрив над десет хиляди тома, от които трябва да издухваш праха, за да прелистваш страниците.
И не обичам само прибоя долу, но и онзи горе, когато дъждът шиба ламаринения покрив и кънти като оркестър от картечница, цимбали и барабан. Винаги, щом по пладне стане тъмно като в полунощ, макар и не в душата си като Измаил, аз поемам към бурята долу и бурята горе, барабаняща по ламарината и изхвърляща сребристи мушици от забравени автори. И с усмивка вместо фенерче, оставам там цял ден.
Веднъж по обед стигнах до книжарница „Белият кит“ и бавно се приближих към входа. Моят обезпокоен таксиметров шофьор ме придружи с чадъра си. Отпратих го.
— Моля ви — казах. — Искам да се намокря!
— Побъркан! — извика шофьорът и си отиде.
Чудесно подгизнал, аз се шмугнах вътре, отърсих се като куче и замръзнах на място със затворени очи, заслушан в барабаненето на дъжда по високия ламаринен покрив.
— Накъде? — попитах мрака.
Интиуцията ми подсказа да тръгна наляво.
Завъртях се и в камбанния звън на пороя открих лавици, пълни със стари гимназиални годишници, които обикновено избягвах като погребения.
Защото по природата си книжарниците са гробища за стари слонове.
После неспокойно тръгнах покрай годишниците, за да прочета обложките: Бърлингтън, Върмонт, Ориндж, Ню Джърси, Розуел, Ню Мексико, огромни сандвичи от спомени, произхождащи от петдесет щата. Дори не докоснах собствения си училищен годишник, който лежеше забутан с пренесените си през годините обиди, надраскани по време на Голямата депресия: „Ходи се пери, умнико. Джим.“ „Желая ти чудесен живот, макар и не много дълъг. Сам.“ „На чудесния писател, но нескопосан любовник. Фей.“
Издухах праха от годишника на Ремингтънската гимназия, Пенсилвания, за да прелистя десетките бейзболни, баскетболни и футболни герои, които вече не бяха такива.
1912.
Плъзнах поглед по дузина умни лица.
„Ти, ти и ти — помислих си. — Как сте живели? Успешен ли беше бракът ви? Децата ви обичаха ли ви? Имахте ли голяма първа любов и по-късно друга? Как мина всичко?“
Тук имаше прекалено много цветя върху прекалено много ковчези. Прекалено много нетърпеливи очи, ококорени над чудесни усмивки.
Едва не затворих годишника, но…
Пръстът ми остана върху страницата със снимките на абитуриентите от 1912-а, когато още никой не си представяше, че ще има Първа световна война. И ахнах:
— Боже мой! Чарлз! Чарли Несбит!
Да! Сниман през онази далечна година, с типичните лунички, щръкнала коса, големи уши, раздути ноздри и едри зъби. Чарлз Уудли Несбит!
— Чарли! — извиках аз.
Дъждът шибаше ламаринения покрив над главата ми. Студеният вятър проникваше през яката ми.
— Чарли — прошепнах. — Какво правиш тук?
С разтуптяно сърце отнесох годишника на по-силна светлина и зяпнах.
Името под снимката беше Рейнълдс. Уинтън Рейнълдс.
Обречен за Харвард.
Иска да натрупа милион.
Обича голф.
Но снимката?
— Чарли, по дяволите!
Чарли Несбит бе ужасен грозник, отличен тенисист, чудесен гимнастик, върховен плувец и колекционер на момичета. Как така? Нима тези уши, зъби и ноздри привличаха момичетата? Бяхме готови да взимаме уроци, за да станем като него.
А ето че сега се появяваше на грешна страница в стара книга от забравена година с убийствената си усмивка и безумните си уши.
Дали можеше да е имало двама Чарли Несбитовци? Еднакви близнаци, разделени още при раждането им? По дяволите! Моят Чарли беше роден през 1920-а, също като мен. Момент!
Хвърлих се обратно сред лавиците, за да измъкна моя годишник от 1938-а. Запрелиствах страниците със снимките на абитуриентите, докато накрая го открих:
Иска да стане шампион по голф.
Запътил се е за Принстън.
Надява се да забогатее.
Чарлз Уудли Несбит.
Същите отвратителни зъби, уши и безброй лунички!
Поставих двата годишника един до друг, за да разгледам тези привидни „близнаци“.
Привидни ли? Не! Абсолютно еднакви!
Дъждът барабанеше по високия ламаринен покрив.
— По дяволите, Чарли, по дяволите, Уинтън!
Занесох годишниците отпред, където старият колкото книгите си г-н Лемли ме погледна над половинките си очила.
— Значи ги намери, а? Вземи ги. Безплатно.
— Вижте, господин Лемли…
Показах му снимките и имената.
— Проклет да съм — изсумтя той. — Еднакви ли са им фамилиите? Братя? Не. Обаче са еднакви. Как ги откри?
— Случайно.