— Съвпадение. Веднъж на милион раждания, нали така?
— Да. — Продължавах да прелиствам страниците. — Ами ако лицата във всички годишници във всички градове във всички щати, по дяволите, ами ако всички са еднакви!
— Какво казах? — чух се да извиквам.
Ами ако всички лица във всички годишници са еднакви!
— Варда! — изкрещях аз.
Все едно че се бил отприщил потоп, така го описа по-късно г-н Лемли. Ако Бог на Отмъщението и Ужаса беше многоръкият Шива, аз бях дребно, но шумно божество с десетки ръце, размахващо книги, проклинащо откровения, страхове и възторзи, само като свидетел на голям парад, запътил се заникъде, с отделни оркестри и хорове в градове, пръснати по сляп свят. От време на време, докато се мятах сред лавиците, г-н Лемли ми носеше кафе и промърморваше:
— Почини си.
— Вие не разбирате! — виках аз.
— Не, не разбирам. На колко си години?
— На четирийсет и девет!
— Държиш се като деветгодишно хлапе, което тича нагоре по пътеката по време на слаб филм, защото му се е допикало.
— Прекрасен съвет! — Бързо изтичах и после се върнах.
Г-н Лемли погледна към линолеума, за да види дали не съм оставил мокри петна.
— Продължавай.
Грабнах други годишници:
— Ела, ето я пак Ела. Том, ето го Том, който прилича на Джо, и Франк, абсолютен двойник на Ралф. Двойник, по дяволите, та той му е одрал кожата! И Хелън, която е близначка на Кора! И Ед, Фил и Морис, които отговарят на Роджър, Алън и Пат. Господи!
Бях разтворил десетина книги и дори бях скъсал някои в бързината.
— Ще ги платя, господин Лемли, ще ги платя!
Насред мъглата на трескавата буря се спрях на страница 47 от издадената през 1911 г. в Шайен „Паметна книга на гимназията“.
Защото там бе глупакът, кретенът, невежата, срамежливият слабак, изгубената душа.
Името му през онази далечна година?
ДЪГЛАС ДРИСКОЛ.
Неговото послание към бъдещето?
Боготворят го като актьор.
Скоро ще се присъедини към безработните.
Запътил се е към литературна гибел.
Нещастен идиот, жалък мечтател, неудачник.
Дъглас Дрискол, Шайен, 1911-а.
Аз.
От очите ми бликнаха сълзи. Измъкнах се от мрачните лавици, за да покажа тъжния си подарък на г-н Лемли.
— Божичко. — Той докосна снимката. — Това не може да е човек на име Дрискол. Това трябва да си ти.
— Да.
— По дяволите — тихо рече г-н Лемли. — Познаваш ли това момче?
— Не.
— Имаш ли роднини в… Уайоминг?
— Не.
— Как попадна на това?
— Безумно предчувствие.
— Да, наистина отприщи потопа. — Той се загледа в идентичния ми близнак отпреди половин век. — Какво ще правиш? Ще го потърсиш ли?
— Ако четенето на надгробните камъни се смята за търсене.
— Наистина е минало много време. Ами децата или внуците му?
— И какво да им кажа? Пък и не е задължително да приличат на него.
— По дяволите — изруга г-н Лемли. — Щом някакво хлапе през хиляда деветстотин и единайсета е приличало на теб, защо и друго да не прилича? Преди двайсет години или, мамка му, дори през тази година?
— Я повторете! — извиках.
— През тази година ли?
— Имате ли? Нови годишници?
— Господи, не зная. Хей, защо правиш това?
— Някога чувствали ли сте — извиках, — че сте на ръба на невероятно откритие?
— Веднъж плувах и открих голямо парче от нещо ужасно. „Амбра! — помислих си. — Ще я продам на някоя парфюмерийна фабрика за хиляди!“ Втурнах се да покажа проклетото нещо на спасителя. Амбра ли? Фъшкия! Хвърлих я обратно в морето. За такова невероятно откритие ли говориш?
— Възможно е. Генеалогии. Генетика.
— От коя година?
— Линкълн — отвърнах аз. — Вашингтон. Хенри Осми. Божичко, чувствам се така, като че ли съм открил цялото Творение, някаква очевидна истина, която винаги е била пред очите ни, но не сме я забелязвали. Това може да промени историята!
— Или да я развали — отвърна г-н Лемли. — Сигурен ли си, че не си пил, докато си се ровил из книгите? Не стой така. Върви!
— Настрани ли, или на един крак? — попитах.
Четях и хвърлях, хвърлях и четях, но нямаше нови годишници. Решението бяха телефонните разговори и въздушната поща.
— Господи — отбеляза г-н Лемли. — Можеш ли да си позволиш всичко това?
— Ще умра, ако не го направя.
— Умри, ако трябва. Край на действието. Светлините угасват.
Годишниците прииждаха през седмицата преди абитуриентските балове из цялата страна.
Две нощи не спах и прелиствах страниците. Копирах листове, съставях списъци, лепях снимките на безброй нови лица до десетки стари.
„Божичко — мислех си, — проклет сляп идиот! Къде отиваш, по дяволите? И, за Бога, защо?“