„На мама часовника изгубих — шепнеше Маги, докато записваше. — Изкуството да губиш“. Цяла книга можеше да напише по тази тема. Предметите, които намери в кутиите за загубени вещи, продължаваха да объркват мислите й… и да поддържат вида й в добра форма. Учебниците и пуловерите, шапките и ръкавиците от „Джей Крю“ и „Гап“ я приближаваха по външен вид до студентките от „Принстън“. Постепенно тя започна да се вживява в тази роля. Семестърът беше към края си и Маги чувстваше, че е почти студентка. Единствената й тревога беше приближаването на лятото. Какво ли правеха студентите през лятото? Как какво? Отиваха си у дома. А тя нямаше да може. Поне засега.
„Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“, пишеше тя, когато професор Клафам, руса, отдавна прехвърлила трийсетте жена, която очевидно всеки миг щеше да ражда, се заклатушка из стаята.
— Това се нарича виланел13 — обяви високо тя и остави книгите, които носеше, на катедрата, а самата тя се отпусна на стола си. В следващия миг светещото кръгче на лазерната й показалка пробягна по текста на дъската. — Една от най-сложните и взискателни стихотворни схеми. Защо според вас Елизабет Бишъп14 е използвала тъкмо нея, за да предаде своите мисли? Защо се е оказала и толкова подходяща?
Тишина. Професор Клафам въздъхна тежко.
— Добре. Нека започнем от първия стих. Кой ще ми каже за какво се говори в стихотворението?
Няколко ръце се стрелнаха във въздуха.
— За загубата? — предположи мазно някакво русоляво момиче от първия ред.
Тъпачка, бе мисленият коментар на Маги.
— Така е наистина — за пореден път въздъхна професорката с тон, който изразяваше нещо средно между коментара на Маги и любезната толерантност — Загубата на кое по-точно?
— На любовта — обади се едно момче с голи космати крака, щръкнали изпод късите му панталони, и с памучна блуза на петна, от което личеше, че собственикът едва сега прохожда в изкуството да се грижи сам за себе си.
— Чия любов? — продължаваше професор Клафам. Тя опря длани отзад на кръста си и се протегна, сякаш искаше да облекчи някаква болка. Това можеше да е действителна болка в натежалото й тяло или болка, причинена от невежеството на студентите. — Дали тази любов е вече загубена, или поетесата я извежда чисто теоретично на преден план? Дали не говори за възможност или вероятност любовта да бъде загубена?
Погледите се изпразниха и студентите наведоха глави.
— Вероятност — промърмори Маги, след което пламна от неудобство, сякаш беше пръднала на публично място.
— Защо? — окуражително я подкани професорката.
И ръцете, и краката на Маги трепереха неудържимо.
— Амии… — едва чуто започна тя и постепенно „и“-то съвсем заглъхна. Неочаквано в съзнанието й изникна лицето на госпожа Фрайд, която имаше обичай да се навежда над нея, обесените на врата й очила се полюшваха на обсипаната със ситни перли верижка, за да й прошепне: „Ти само опитай, Маги. Какво, като сгрешиш. Просто се опитай“.
— В началото — подхвана отново Маги — поетесата говори за реални неща, такива, които всеки може да загуби — ключове, имена.
— А по-нататък? — окуражи я преподавателката.
Маги се хвана за идеята, която се оформяше в главата й, точно както се държи хвърчило, понесло се към небето.
— Преминава от осезателното към въображаемото — промълви тя, изненадана от факта, че дългите и сложни думи се изтъркаляха без проблем от устата й, сякаш цял живот ги беше произнасяла. — По-нататък поетесата преминава към по-… — Господи, имаше дума за това. — … мащабни понятия. Успя. — Като това да се разделиш с къща, с близки хора, докато стига до раздялата с континент…
— Което можем да предположим, че не е нейна загуба — довърши сухо професор Клафам. — Значи имаме поредно преминаване към друго ниво.
— Точно така — съгласи се Маги. Думите изведнъж я връхлетяха. — Описва нещата така, сякаш те не са от особено значение за нея…
— Говорите за тона на Бишъп. Може ли да го наречем ироничен? Или по-скоро отчужден?
Маги се замисли, но в този момент ръцете на две от момичетата отпред се вдигнаха нагоре. Клафам не им обърна никакво внимание.
— Мисля… — провлече Маги, без да откъсва очи от листа пред себе си, — че е по-скоро отчуждена. Все едно, че тези неща не я засягат. Това личи и от думите, които използва. Като „раздразнен“ например. Или от това, че повтаря няколко пъти: „Изкуството да губиш да се овладее не е трудно“. Сякаш се опитва да се подиграе със себе си, като го нарича дори „изкуство“. — Истината бе, че тонът на стихотворението много напомняше на Маги за начина, по който сестра й говореше за себе си. Преди време двете с Роуз гледаха състезанието за спечелване на титлата „Мис Америка“. Маги я беше попитала за какво според нея най-много я бива. След кратък размисъл Роуз най-сериозно беше заявила, че е най-добра в паркирането. — Ето защо се опитва да превърне всичко в шега. Едва към края…
14
Известна американска поетеса модернистка, починала през 1979 г., с тънък усет за природата и детайла в поезията. — Б.пр.