Същата сутрин, по време на дежурството си в болницата, тя остави бебето, което й дадоха да приспива в малкото му легло, и се запъти към коридора. На стената срещу фоайето пред операционната бяха наредени телефони. Тя застана колкото се може по-близо до апарата, който си избра. Набра телефона на офиса на Роуз. Телефонен секретар, молеше се тя, която не помнеше да се е молила от нощта, в която дъщеря й изчезна. Моля те, Господи, нека бъде телефонен секретар.
Така и беше, но записът я изненада.
„Свързахте се с нефункциониращ телефон на фирмата «Луис, Домел и Феник» — разнесе се механичният глас. — Натиснете нула, за да се свържете с оператор“. Ела натисна нула и след минута рецепционистката се обади:
— Днес е един кошмарен ден в „Луис, Домел и Феник“!
— Извинете? — попита Ела.
— Наредиха ни да изричаме тази фраза вместо поздрав — прошепна жената отсреща. — Мога ли да ви помогна?
— Опитвам се да се свържа с Роуз Фелър — обясни Ела.
— Ще ви свържа — пропя жената отсреща. Сърцето на Ела подскочи. Жената, която вдигна обаче, не беше Роуз, а някаква отегчена служителка, която се представи като Лиза, бивша помощничка на Роуз.
— В отпуска е — отсече Лиза.
— Зная, но дали не бих могла да й оставя съобщение? Обажда се нейната баба. — Ела се изпълни едновременно със страх и гордост в момента, в който изрече думата „баба“.
— Много съжалявам, но тя не се обажда за съобщения. Не е на работа от месеци.
— Така ли? Е, няма нищо. Имам домашния й телефон и ще позвъня у тях.
— Най-добре.
— Благодаря ви — промълви Ела и затвори. Останала без сили, тя се отпусна на първия попаднал й стол. Беше едновременно развълнувана и ужасена. Беше се престрашила да направи първата стъпка, най-трудната. Както Айра, а и не само той, твърдеше, всяко дълго пътешествие започва с една-единствена крачка. Вярно е, че той обичаше да го казва, когато отваряше поредната опаковка кисело мляко, но все пак беше прав. И ето че тя беше направила тази първа стъпка. Не се беше скрила изплашена. Ето защо стана и посегна отново към телефона. Искаше да се обади на Луис, за да му съобщи смайващата новина. Беше скочила във водата. Беше сложила важното начало.
40
Роуз трябваше да признае, че Саймън беше преди всички упорит.
Същия ден след като вечеряха заедно, в дома й пристигнаха дузина червени рози с картичка „С нетърпение очаквах да те видя отново. ПП. Не обядвай много стабилно“. Тя само завъртя очи с надеждата, че той не я е разбрал погрешно, и отиде да натопи цветята — естествено вазата, която избра, не беше много подходяща; щом ги остави на плота, отбеляза, — в тяхно присъствие всичките й вещи придобиха овехтял и скучен вид. Саймън беше приятен, но съвсем не беше от мъжете, които я привличаха. Освен това, мислеше си тя, докато натискаше педалите на колелото си за сутрешната обиколка по Пайн Стрийт, беше приключила с тези игри ни любов и щяха да се необходими не един ходещ пътеводител „Загат15“, за да я накарат да промени решението си.
— И да ти кажа честно — сподели тя с Петуния, докато се движеха по слънчевите тротоари по време на сутрешната разходка, — между мен и романтичните преживявания зее пропаст. — Роуз трябваше да признае, че харесваше всички кучета, за които се грижеше, но към това дребно чипоносо създание имаше особена слабост.
Петуния приклекна, изпишка се за кратко в канавката, изръмжа няколко пъти и продължи да души за уличните си деликатеси — коричка от пица, локвичка от бира, случайно изпаднало пилешко кокалче.
— Харесва ми идеята от време на време човек да прави почивка — продължаваше Роуз. — В момента точно това правя.
Същата вечер Роуз избръсна внимателно краката си, махна хавлиената кърпа, с която се беше увила, и се загледа в дрехите, които беше избрала и сега лежаха на леглото. Нищо не изглеждаше както трябва. Червената пола й се видя възхитителна в магазина, но от нея стърчаха всичките й меса. Зелената рокля без ръкави беше безнадеждно намачкана, на джинсовата пола й липсваше копче, а с дългата черна пола имаше вид на току-що напуснала офиса или че е в траур, или че е в траур в офиса. Господи, къде беше Маги, точно сега имаше толкова голяма нужда от нея.
— По дяволите! — изруга тя. Беше започнала да се поти въпреки току-що сложения дезодорант. Само пет минути след като го беше намазала. — По дяволите, по дяволите! По дяволите! — Нахлузи червената пола, промуши бързо глава през бяла фланелка и посегна към чехлите от змийска кожа в дрешника. Дори облеклото й да е катастрофа, поне обувките при нея винаги бяха както трябва.