— Доколкото ти е известно, така ли? — повтори репликата му Роуз. Тя свали слънчобрана над своето място и огледа грима си в огледалото. Част от коректора под дясното й око бе останал неразнесен и тя се зае да го поправи. — Значи да си отварям очите за скейтбордисти.
— Не съм ли ти казал? — невинно попита Саймън. — Дон Домел падна от борда, удари си главата на един парапет и за малко да се срещне със Създателя. Това сложи край на заниманията с екстремни спортове. Сега е на вълна медитация. Всеки ден в обедната почивка провежда занимания по йога. Целият офис мирише на будистко светилище, а секретарките поздравяват с „намасте“, когато вдигат телефона.
— Ъхъ.
— Роуз, отиваме на сватба, а не на мафиотско сборище. Спри да се притесняваш — опита се да я успокои Саймън.
Тя отвори чантата си и започна трескаво да търси червилото си. Лесно му беше на Саймън. Не той щеше да обяснява с какво и защо се занимава сега. Беше започнала да проумява защо Маги се държеше така отбранително. Когато вървиш през света с титла — лекар, адвокат, студент, имаш някакъв щит пред себе си. Но когато се налага непрестанно да обясняваш кой си, това неизменно включва и с какво се занимаваш. Става особено трудно, ако не се вместваш в предварително създадените в съзнанието на хората графи. „Обещаваща актриса съм, но в момента работя като сервитьорка“.
Или например: „Работех като юрист, но през последните десет месеца разхождам кучета“.
— Ще видиш, че няма нищо страшно — продължаваше Саймън. — Нужно е само да се забавляваш с приятелите ми, да пиеш шампанско и да танцуваш с мен…
— Не си споменавал за танцуване — разтревожи се Роуз и погледна тъжно краката си, специално за случая бе обула обувки с висок ток, от десет месеца насам. Спокойно, утеши се тя. Сигурно ще е прекрасно. Преглътна мъчително — знаеше, че на сватбата ще бъде всичко друго, но не и прекрасно. Не се справяше добре на големи събирания, това беше и една от причините да се плаши толкова от собствената си сватба. Прекалено много бяха спомените й от тържества и Бар Мицва16 — следобеди, прекарани в синагоги и клубове за танци, където неизменно се бе чувствала като най-дългото и най-грозното момиче. Затова се скриваше в най-отдалечения ъгъл, обикновено зад масата със закуски, и прекарваше там часове в непрестанно ядене на сандвичи с дроб, соленки от маслено тесто с пълнеж. Все се надяваше, че щом не я виждат, няма да й е толкова болно, че никой не я кани на танци, докато Маги печели наградите за най-добра танцьорка на лимбо.
Превъртя бързо осемнадесет години и ето я отново, покорно следваща Саймън да минава под арка от бели кремове, увити с бяла копринена панделка. Липсваха естествено сандвичите с дроб и дребните сладки и соленки, които щяха да бъдат заменени от шампанско и дипсове. Нямаше да я има и по-малката й сестра, която да я развлича с изпълненията си на дансинга. Руоз си взе програма на тържеството.
— Името на младоженката е Пинелъпи.
— Викахме й Лопи — уточни Саймън.
— Лопи, значи — повтори Роуз.
— Ела да те запозная с някои хора. — За кратко тя се запозна с Джеймс и Ейдан, Леели и Хедър. Джеймс и Ейдан също бяха състуденти на Саймън. Леели работеше в сферата на връзки с обществеността, Хедър беше щатна клиентка на „Мейсис“. И двете бяха дребни жени, облечени в прави рокли на шаферки (Хедър — млечно бяла, а Леели — в жълта), около раменете им висяха дълги кашмирени шалове. Роуз се огледа и вълна на отчаяние я стисна за гърлото. Всички жени, всички до една, носеха рокли със семпла кройка и шал около раменете и деликатни изрязани обувки, докато тя се отличаваше драстично. И тоалета, и обувките, и фризурата й се открояваха. Наместо перли, като всички останали, герданът й беше от мъниста. Косата й сигурно вече приличаше на разплетена кошница, независимо от кокалените гребени, които внимателно бе закрепила само преди час. По дяволите! Маги сигурно щеше да знае какво е трябвало да облече сестра й за случая. Къде беше Маги сега, когато имаше нужда от нея.
— С какво се занимаваш? — попита Хедър. Дали пък не беше Лесли? И двете бяха блондинки, само дето едната беше с късо подстригана коса, а другата — с дълга, елегантно прибрана на кок на тила. Кожата и на двете бе тънка и прозрачна — сигурен белег за добър произход и редовно излагане на свежия въздух в пробните на „Талботс“.
Роуз въртеше на пръст своите мъниста и се чудеше дали някой ще забележи, ако ги свали тайно и ги пусне в чантата си по време на службата.
— Адвокатка съм — отвърна тя.
— Така ли? — възкликна Лесли. Или Хедър. — Значи работиш със Саймън?