— Хайде, птици! Размърдайте се — викаше някакъв мъж зад тях. В края на призива си той взе, че се оригна.
Роуз стана и се отправи към опашката пред будка за сандвичи. Купи си чаша силно разреден топъл шоколад и хотдог с недопечена франзела, който погълна на четири огромни хапки. След това се облегна на перилата и докато обираше с език трохите, нападали по шала й, мислено се пренесе в по-късен час — осем, когато щеше да отиде на среща с Джим за вечеря. Какво правя? — стресна се тя. Купи още три чаши шоколад и ги занесе до местата на близките си.
12
— Госпожо Лефковиц? — Ела чукаше упорито по алуминиевата врата, крепейки в другата си ръка поднос с обяд. — Там ли сте?
— Върви на майната си! — долетя неочаквано от вътрешността на апартамента.
— Нося ви обяд — продължаваше да настоява Ела с най-ведрия възможен глас.
— Изчезвай! — крещеше госпожа Лефковиц. Жената беше получила удар и началото на възстановяването й беше съвпаднало със седмицата, в която в „Голдън Ейкърс“ можеха да гледат Ейч Би О безплатно. Точно тази седмица няколко пъти повториха артистичния портрет на Маргарет Чо11. От тогава госпожа Лефковиц наричаше Ела „Господарка на задниците“. Всеки път, когато се обръщаше към нея по този начин, тя избухваше в буен смях.
— Нося ви супа — продължи да настоява Ела.
— Да не е гъбена крем супа? — долетя изпълненият с надежда глас на възрастната жена.
— Грахова е — призна Ела.
Поредно мълчание, след което вратата се отвори и на прага застана високата метър и петдесет госпожа Лефковиц. Бялата й коса беше разрошена. С розова памучна блуза и панталони в същия цвят, тя беше обула плетени терлици в розово и бяло. Подобни цветове човек очаква да види на новородено, помисли си Ела и се опита да сдържи усмивката си, докато последната за деня нейна клиентка в програмата „Храна на колела“ я гледаше гневно.
— Граховата супа е отвратителна — отсече госпожа Лефковиц. От левият ъгъл на устата й висеше слюнка, а лявата й ръка бе залепена за тялото под необичаен ъгъл. — Може би ще можете да ми приготвите гъбена крем супа.
— Имате ли? — попита Ела.
— Имам. — Жената затътри крака към кухнята, носейки се като малко розово облаче. Ела я последва и остави подноса на масата. — Извинявайте, че ви се разкрещях, но мислех, че е някой друг.
„Кой?“, искаше да попита Ела. Доколкото знаеше, никой, освен лекарите и жените от социалната служба, които идваха три пъти в седмицата, не посещаваше старицата.
— Синът ми — уточни госпожа Лефковиц. Тя се обърна, а в ръката си вече държеше консерва с мечтаната супа.
— На вашия син ли казвате да върви на… — Ела не можеше да се насили да изрече ругатнята.
— Това са младите в наши дни — самодоволно заключи госпожа Лефковиц.
— Добре е, че ви посещава — отбеляза Ела, докато изсипваше желираната сивкава маса в дълбокия съд.
— Казах му да не идва. А той: „Мамо, ти си на границата на смъртта“. Пък аз му викам: „На осемдесет и седем съм, на каква друга граница да съм?“
— Все пак мило е от негова страна, че идва.
— Глупости. Иска само да излезе на слънце. Убедена съм в това. — Увисналата й устна затрепери. — Къде мислите, че е сега? На плажа. Сигурно зяпа момичетата по бикини и пие бира. Няма търпение да се измъкне оттук.
— Не е лошо да си на плажа. — Ела бъркаше сместа да не загори.
Госпожа Лефковиц дръпна един стол встрани от масата и предпазливо седна. Чакаше Ела да я приближи след малко към масата.
— Предполагам. — Щом Ела постави купата пред нея, тя топна лъжицата и я насочи към устата си. Ръката й трепереше и половината от съдържанието на лъжицата се изплиска върху блузата. — По дяволите! — изруга старицата с тънък треперлив гласец.
— Какво ще вечеряте? — попита Ела, докато с едната си ръка подаваше салфетка на госпожа Лефковиц, а с другата попиваше капките. След това изсипа съдържанието на купата във висока чаша за чай.
— Казах му, че ще сготвя нещо. Пуйка. Той обича пуешко.
— Мога да ви помогна — предложи Ела. — Или да направим сандвичи с деликатеси. По-лесно се сервират. — Тя се изправи и затърси с поглед нещо за писане, за да направи списък. — Може да купим гърди, пуешко и осолено говеждо… Картофена и зелева салата, стига той да обича, разбира се.