Не се наложи да чака дълго. Четири-пет момчета — по ватирани блузи и панталони в цвят каки, лъхащи на бира и очевидно възбудени от изпитото — се втурнаха през вратата, покрай Маги и се запътиха към стълбите. Маги неусетно се присламчи към тях.
— Ей — извика едно от момчетата, присвило очи, сякаш я гледаше през телескоп, — къде си тръгнала?
Маги се усмихна.
— На партито — отвърна тя, сякаш бе повече от очевидно. Момчето й се усмихна в отговор, подпря се на стената, за да запази равновесие, и отсече, че това може би е най-щастливият му ден.
Празненство наистина имаше — макар „Принстън“ да спадаше към Айви Лийг, все пак си беше колеж, което означаваше, че все някъде имаше повод за празник. Това специално се вихреше на четвъртия етаж, в нещо като апартамент според преценката на Маги. Имаше дневна с канапе и стереоуредба, две спални с по две легла едно над друго във всяка, а по средата — вана, пълна с лед и върху него неизбежното буренце.
— Да ти донеса ли питие? — предложи едно от момчетата, може би тъкмо онова, което бе решило, че днес е щастливият му ден, а може би някой от приятелите му. Поради приглушеното осветление, гръмкия шум и притискащите отвсякъде тела тя не бе съвсем сигурна, но кимна, наклони тяло към момчето, едва-едва докосна с устни ухото му и промълви:
— Благодаря.
— Как се казваш? — бе следващият въпрос. Момчето бе нисичко, имаше фини кости, руси букли — които повече биха подхождали на някоя шестгодишна победителка в конкурс за невръстни красавици, отколкото на колежанин — и живо хитровато лице.
— Ем — отвърна Маги, подготвена за въпроса. Още във влака бе решила, че никога повече няма да бъде Маги. С това име се бе провалила, то не й бе донесло нито слава, нито богатство. От днес нататък щеше да бъде само Ем.
— Ем? — присви очи момчето. — Като леля Ем12?
Маги сбърчи чело. Аз имам ли леля Ем? Ами той?
— Просто Ем — отсече тя.
— Няма значение — сви рамене момчето. — Май за пръв път те виждам. Кой е основният ти предмет?
— Невидимо присъствие — отвърна Маги.
Момчето кимна, сякаш й повярва. Е, каза си Маги, може пък и да изучават подобен предмет тук. Отбеляза си, че трябва да провери.
— Аз съм общ профил — каза момчето и неволно се оригна. — Извинявай.
— Няма проблем — откликна Маги, като че ли за нея газовете в червата бяха най-омайващото нещо на света. — Как се казваш?
— Джош.
— Джош — повтори тя, все едно името му я очарова допълнително.
— Искаш ли да танцуваме? — попита Джош.
Маги отпи малка глътчица бира като истинска дама и му подаде чашата, която той услужливо пресуши. Застанаха един срещу друг и затанцуваха… Джош по-скоро се клатеше напред-назад, сякаш слаб ток разтърсваше тялото му, а Маги бавно полюшваше бедра, опрени в неговите.
— Ехааа! — възкликна той в знак на одобрение. После плъзна ръце от талията й надолу и я притисна към издутината в панталона си. — Страхотно танцуваш.
Маги само дето не се изсмя. Дванайсет години уроци, балет, джаз и степ, а ето за какво получаваше възторжени похвали. Тъпанар. Но вместо да му го каже на глас, тя вдигна глава, отново насочи устните и топлия си дъх към ухото му, докосна кожата на врата му.
— Няма ли някое по-тихо местенце? — попита тя.
Цяла минута изтече, докато Джош проумее какво му се говори, и ето че очите му светнаха.
— Естествено! Имам си самостоятелна стая.
Бинго, отекна в главата на Маги.
— Ще пием ли първо още по едно? — попита тя с тъничко гласче. Момчето се върна с две чаши, изпи своята, а после и каквото бе останало от Магината, накрая обви ръка около кръста й, метна раницата й на гърба си и я поведе към стълбите и очакваното блаженство в самостоятелната му стая в сградата с име „Блеър“. Блеър, повтори си Маги, докато вървеше напред. Трябваше да си направи списък — с имената на разни места, на разни мъже. Трябваше да внимава. И да бъде умна. По-умна от Роуз дори. Да оцелееш на подобно място, като тъй и тъй си дошла да учиш, е едно, но да оцелееш, когато никой тук не те очаква, бе равностойно на предизвикателство, поставящо на изпитание цялата й хитрост и изобретателност, всичките й умения, които преди толкова години госпожа Фрайд бе я уверявала, че притежава, каквото и да показваха тестовете.
Джош блъсна вратата, все едно бе император, който се канеше да се похвали със стени от кедрово дърво и под, настлан със злато, и Маги осъзна, че сега идваше трудната част. Трябваше да е готова да приеме да прави секс с това момче. Двама за една вечер, каза си мрачно. Не че беше си наумила да гони някакво постижение.