Омразата към амазонките изпълваше сърцата ни. Разбирането, че те са причина за суровия живот, който водим, се наслагваше на традиционния страх от тях. За много поколения „амазонка“ бе нещо по-страшно, отколкото някога са били за суеверните хора вещиците, самодивите и русалките. И с право — амазонката е смъртна опасност за всеки мъж. Половият контакт с амазонка неизбежно завършва със смъртта му. Но смъртно опасно е дори докосване до нея, до кожата й… Ако не беше строгият обичай и закон, забраняващи всяко доближаване до амазонка, нашата раса можеше да е изчезнала още в ония времена, когато е живяла смесена с амазонската. Защото амазонките приличат досущ на жените, заедно с които са живели мъжете преди Катастрофата. Тогава се е появила проклетата полова болест и жените започнали да се превръщат в амазонки — същества, привлекателни и носещи гибел за мъжа, докоснал се до тях. Трябвало е милиони мъже да загинат, а други да оцелеят чрез изолиране в малки еднополови групи, за да се утвърдят спасителните обичаи и закони, предписващи моментално унищожаване на амазонка, попаднала на мъжка територия. Разбира се, на амазонска територия действуваше огледално обърнат закон.
Страх, омраза, ненавист, смесени с някаква неотразима привлекателност, която поради това, че не може да бъде изтръгната напълно, още повече ни озлобява срещу амазонките. Казват, че и те чувстват нещо подобно към нас. Минава за нередно, но стаите на много от нас са украсени с амазонски снимки. Ние сме като Одисей, който слуша неотразимо-сладостно-привлекателните гласове на фаталните сирени, но здравите въжета му пречат да извърши последната глупост в живота си. Нашите въжета са обичаите, законите и разумът ни.
Тичах надолу по хълма, защото си давах сметка, че съм на чужда територия. И законът, и обичаят бяха категорични — трябва да бъда унищожен. Наистина островите бяха юридически амазонски, но не и същинска част от Амазония, ала да разчитам на това бе лекомислено — амазонските патрули винаги стрелят, преди да питат.
След малко се поуморих и преминах към бързо ходене. Макар че далеч назад дочувах неравномерното бучене на мотори — един? два? — нищо не показваше че са ме забелязали и ме преследват.
Огледах се: гората бе все така непристъпна. Освен дълъг нож, носех малка брадвичка, която срещу амазонките бе безполезна, но можеше да ми помогне да си пробия път през преплетените клони и храсти. Само че, едва ли можех да преодолявам повече от десетина метра в минута, а и проходът след мен би бил чудесна следа за преследвачите ми. Малко по-напред по пътя имаше тясно и архаично мостче. Още при идването ми ме зачуди как изобщо стои. Спуснах се към него — не, не за да се скрия отдолу, разбира се. Един поглед към дървените подпори бе достатъчен, за да разбера, че няколко удара върху най-изгнилите части ще го направят практически неизползваем за коли. Заработих бързо с брадвичката и само след половин минута част от подпорите бяха сринати на земята. Така. Мостът си стоеше, но ако преследвачите ми се опитат да минат по него сигурно ще пропадне и доста ще ги забави. Затичах се нататък.
И точно навреме. Защото вече се чуваше все по-нарастващ шум на работещ мотор — този път отзад. На около половин километър от мостчето реших да свия към гората. Не мина и минута и отзад се чу трясък, а после настъпи тишина. Моторът на колата бе спрял да работи. Другата кола, която смятах, че се движи по страничен път, бе сигурно вече много далеч, защото не се чуваше.
Ами сега? Разбира се най-разумно беше да продължа известно време през гората, после да изляза на пътя и да се върна към заливчето, където ме чакаше Мишел с платноходката. Но… какво ли е станало с колата зад мен? Любопитството ми надделя и аз внимателно се върнах назад…
… Очевидно мостчето не бе издържало и грамадният джип се беше катурнал на брега. Една амазонка, която се е намирала в него, изглеждаше ранена при катастрофата и затисната под джипа. Доближих се още малко, като все още се прикривах. Ранената правеше слаби, едва доловими движения в безнадеждните си опити да се измъкне изпод колата. Не бе облечена в униформа, а само с карирана пола и блуза като за излет. Не се виждаше никакво оръжие край нея.
Това доста ме успокои и ме направи по-уверен. Очевидно тя не бе на служба в патрулните сили и твърде вероятно бе съвсем случайно да се е озовала тук. Патрулите им се движеха на тройки, въоръжени много добре и униформени. Може би наистина не бяха ме забелязали, а просто тази амазонка се е движила с джипа по някаква своя работа насам — съвсем не да ме преследва. Никога не би тръгнала сама и без оръжие, ако допускаше, че наблизо има нарушители от нашия свят.