Неусетно се бях доближил съвсем близо. Чувствах неудържима потребност да бъда съвсем до нея, да надникна отблизо в очите й, да впия поглед в лицето й. Изглеждаше млада и красива — съвсем като онези, едновремешните жени, на които се възхищаваме. Тя още не ме бе забелязала и с тихи стенания, събрала малко сили, правеше опити да се измъкне. Но бе притисната лошо. Сега забелязах и кръвта — изглежда бе ранена сериозно, може би имаше счупен крайник. Радостната възбуда, която чувствах поради това, че бях обезвредил евентуалния преследвач, все по-често се сменяше с необяснимо съчувствие и безпокойство за проснатото под джипа същество.
Какво трябваше да направя? Имах три възможности. Първата бе да се доближа бързо и да я доубия. Та това беше амазонка! Самата дума ме изпълваше с трепет. Страхът ражда жестокост и омраза. Знаех, че понякога те са безпричинни, но страхът от амазонките съвсем не бе без причина… Те бяха най-голямата опасност за мъжкия род, а и за мен лично. Но законът и обичаят не ме задължаваха да я убия. Съвсем друго щеше да бъде, ако тя беше попаднала на нашия бряг. Тогава нямаше да има място за най-малко колебание. И макар че никога не бях убивал човек с нож или брадвичка, сигурно щях да го сторя с цялата решителност, присъща на мъжката раса в критични моменти. Но сега аз бях нарушителят на обичая и закона. Нямаше да е много справедливо да я унищожа — тя не бе нарушила табуто, дори не бе моя преследвачка. Признавам, не бях и убеден, че лесно можех да забия нож в това безпомощно, нежно тяло. Съчувствието ми към него ту избухваше, ту се заменяше с атавистичен страх от докосването, не, дори само от доближаването към него, от това, че дори и по материята на ножа, който бих могъл да забия, нейната зла амазонска сила можеше светкавично да протече към мен и да ме унищожи; косата, устата, очите и кожата на крайниците като че ли носеха особена опасност…
Но не можех да избера и втория вариант: да повдигна леко джипа, да и помогна да се измъкне, да се погрижа, доколкото мога за раните й. Та това противоречеше на всичко, което чувствах към амазонките! А и вкоренения страх от тялото й, докосването до което носеше болест, гниене и смърт… не, не, допира до фантастично фината кожа изглеждаше по-страшно от докосването на жабешка. А и все пак това бе расата на нашите врагове.
Оставаше третият вариант, най-лесният. Не е честно и не мога да я убия; не е редно и не мога да и помогна; значи обръщам се и си тръгвам бързо, а тук да става каквото ще. В края на краищата катастрофи стават с хиляди всеки ден. Да, аз дори се пообърках, макар да знаех — мисълта за изоставената тук ранена щеше да ми се явява и утре, и след месец, и след година, може би и вечер, преди заспиване. Опитах се да се убедя, че кой знае какви опасности тук няма, че хищници няма… освен подивели кучета… може би и рисове…, че ще я намерят, пък и сигурно има пистолет да се отбранява… Ако пък няма — защо тръгва така лекомислено? Тя си е виновна…
И все пак знаех, че макар и мъничко, може би съвсем мъничко, колкото милиграмова капчица отрова, вина имам и аз. Направо казано катастрофата я предизвиках аз — наистина, смятайки, че съм в законна самоотбрана. Но тази малка капчица отрова, колкото и миниатюрна да беше, нямаше да ме остави на спокойствие никога.
Тогава забелязах, че тя ме гледа. Изненадата за нея сигурно е била съкрушителна, защото очевидно те не подозираха за нашето присъствие в тяхната зона. Нищо не каза, опита се само да спре стенанията си, не съвсем безуспешно. Дишаше трескаво и мъчително, лицето й бе бяло като сняг и имах чувството, че може всеки миг да изгуби съзнание. Косата й… очите й… устните й… не, не, дори носът и скулите… но това… това беше Тя!
Сега аз се разтреперах и моето дишане стана конвулсивно. Боже мой, наистина, светлокестенявата леко начупена коса, тайнствените сивозелени, мъничко отчуждени и мъничко присмехулни очи, малкото, с вирнато връхче носле и устните… така красиво очертани, полуотворени — разбира се от болка, не от страст — привлекателно обрамчващи доста широката уста… — това бе самата Тя, нямаше грешка! Но как…
… Имах си тайна, за която никой не знаеше. Обикновено стоеше на шкафчето до леглото ми, но ме придружаваше навсякъде, където пътувах, като я слагах в книга с твърди корици. Беше странно, 20–25 годишно момиче с тънко вратле и внимателен, като че ли усмихнато-разбиращ поглед. Бяха я хванали на излизане от голямата библиотека и сигурно бе чела до последния момент, тъй като слънцето й пречеше. Естествено, не знаех как се казва, но си я бях кръстил с едно от онези женски имена от далечното минало, които днес амазонките май не използуват — „Ира“. Това бе видимото, а от там нататък трябваше да си домислям сам — и какво следва, и какъв е гласът й, и как се държи при една или друга ситуация… Блузката й бе почти прозрачна и нямаше нужда да си домислям какво се криеше под нея — острите и тъмни връхчета прозираха достатъчно добре — но оттам надолу фотографът не я бе хванал и се разкриваха безкрайни простори за неовладяните ми фантазии… Приятно ми бе да си представям, че е жена, а не амазонка (макар че много добре знаех, че снимката е нова, а не от столетията преди Катастрофата), нормална жена като онези, които са живеели преплетено с мъжката раса в хилядолетията преди, привлекателни като амазонки и безопасни и ласкави като жени, с мека и гладка кожа, докосването до която с пръсти и дори с устни не те грози с нищо, страстни и непредсказуеми, позволяващи неудържимото влечение към техните устни и бедра — дори и те безопасни! — да разцъфтява и се излива свободно, освобождавайки те от натрупаните напрежения и вдъхновявайки те за невъзможни иначе неща. Силата на моето въображение бе превърнала това необикновено амазонско момиче в истинска жена.