— Благодаря — тихо каза Ира — благодаря ти за помощта…
Само кимнах леко. Произнасяше думите много по-отчетливо от нас и доста меко, с малко напевна интонация. Май с нетърпение зачаках да чуя пак гласа й. Тя продължаваше да ме гледа изпитателно, после направи опит да предложи някакво подобие на усмивка:
— Честно казано, ако не те бях срещнала, нямаше да повярвам, че мъж е в състояние просто да дойде и помогне на някоя от нас в беда… Това е невероятно … Ти … ти си много особен. Като че ли не робуваш на предразсъдъците.
Аз облизах устни и намерих сили да тръгна във вярната посока:
— Ти … ранена ли си? Нещо счупено има ли?
— Не знам… Може би тук — тя показа крака си около коляното,но непослушният ми поглед не се задържа там повече от две секунди и ловко, като рецидивист, отскочи отново нагоре. — А кръвта е само от тези ожулвания, не е опасно.
Така наречените „ожулвания“ съвсем не бяха безобидни, а кървящи повърхностни рани по ръцете, краката и дори по скулата й. Лицето й се изкриви от нов пристъп на болка, изглежда.
— Боли ли?
— Откровено казано — помъчи се да се усмихне тя — доста боли.
Виждах я, че дори диша с голямо усилие. Сигурно беше замаяна или не намираше за нужно да оправи полата си.
— Имаш ли някакви лекарства?
— Да, моля те, виж в колата…
Веднага намерих превързочния пакет, върнах се при нея и се наведох да и го подам … Само че се спрях. Сама ли щях да я оставя да се превързва? А какво — аз ли да направя това?! Да се докосна до кожата на една амазонка? Да рискувам допир с гола ръка, без ръкавица? Наистина, допускаше се, че не винаги допира до амазонската кожа означава задължително заразяване, не бе така стопроцентово опасно, както контакта с лигавица — уста, полова област — но все пак … В края на краищата и връчих пакета. Тя се помъчи малко с него, отвори го с помощта на зъбите — едната и длан кървеше — и след като изтърва един бинт на тревата ме попита:
— Можеш ли да ми помогнеш?
Каза го тъй естествено и между другото, сякаш бе нещо, разбиращо се от само себе си.
— Аз… — устата ми не можеше да продума това, което трябваше да отвърна, наведох се, вдигнах бинта и го заизтърсвах от боклучетата — нямаш ли ръкавици?
— Ръкавици? За да ме превържеш ли?
Кимнах. Предстоеше ми контакт не само с кожата й, но и с кръвта й, не можех да бъда не просто нарушител на обичая, но и безразсъден!
— Разбира се, че нямам — стори ми се, че долавям прикрита обида в гласа й. — Наистина не съобразих. Ти, навярно, се страхуваш да ме докоснеш, извинявай, че те карах…
И тя спокойно и малко изпитателно се вгледа в очите ми. Отвърнах на погледа й и потънах в нейните — ясни, чисти, с дълбочина, в която не се криеха никакви подводни рифове и нечестни помисли. Така и трябваше да бъде, дори не можеше да бъде другояче с… моята Ира. Кимнах й съучастнически и леко се усмихнах; като че ли тя също ми отвърна. И когато започна да третира раната си с дезинфекционния разтвор, аз се пресегнах, взех решително памучето и без да обръщам внимание, че тя се свива от болки, обработих раните по ръцете, а после хванах внимателно крака й над коляното; кожата й бе така нежна и приятна, че просто не можеше да носи някаква зараза, не, не и нейната! И когато я превързах, задържах за малко крака й в двете си ръце, осъзнавайки какво се е случило: да, аз държах с незащитена ръка кожата на една амазонка и нищо страшно не ставаше, държах голия крак на една амазонка и тръпнех от неясна възбуда, а небесата не се срутваха върху мен! Този миг исках да го задържа, тя не направи опит да си дръпне крака, а може би ме разбираше и не искаше да ме прекъсне; неусетно бях започнал да галя бедрото и нагоре с две ръце, приятно ми бе да чувствам бархетната кожа, заобленостите, под които пулсираше силен мускул, и когато вече се увлякох, много нагоре, се стреснах и я пуснах — за наше общо съжаление, както ми се стори.