— Ира — прошепнах аз — Ира… как се казваш?
През болката тя се усмихна:
— Може и Ира. Но обикновено съм Мириам…
Следващият час научих страшно много за нея.
Тя беше историчка и нямаше нищо общо с патрулите им, освен приятелство с командирката на отряда им. Отказа се да се опитаме да стигнем до нашата платноходка, и бе решена да се върне в тяхното пристанище, макар че бе по-далеч. Разбира се, това щеше да е невъзможно без моя помощ и аз реших, че Мишел ще трябва да почака. Взехме от разбития джип най-необходимото от багажа й и тръгнахме по пътя към пристанището. Тя пристъпваше едва-едва, облегната на мен с две ръце, от време на време обливана в пот и мъничко сълзи, с малки стъпки, които ни предвещаваха поне 12–13 часа път. Бях я обгърнал с едната ръка, днес по-чувствителна от всякога, и усещах всяка извивка на гъвкавото й тяло, тръпнещо под пръстите ми. Въпреки контузиите то предизвикваше истинска еуфория в душата ми с тази страшна чупка в кръста, със заоблените разширения надолу, така невероятно поклащащи се при ходене, с твърдите гърди, които допираше при притисканията си в мен. И така, след близо 3 часа сладка възбуда за мен и мъчителни болки за нея, трябваше да спрем. Здрачаваше се. Налагаше се да преспим под открито небе. Избрах малка полянка в гората с хубава трева и под огромно дърво и се настанихме там. За щастие бе достатъчно топло да се издържи без завивки.
… Поглъщах отблизо неповторимия аромат на разпиляната й коса, спусках се с устни и език по леко изпъкналите чудни скули, пиех още солените следи от сълзи по лицето й, целувах я… целувах я така, както само жена съм си представял, че може да се целува, спусках се под брадичката й по грациозната, тънка шия, по женските й… по амазонските й разголени от мен рамене; старателно заобикаляните й устни се впиха в неудържим порив в моите, преодолявайки бариерата, около която страхливо се суетях, нямах възможност да се опомня от изненадата, поразен от дързостта, с която тя наруши неписания договор за неприкосновеността на тази част от телата ни, омаян от сладостта й и малко шокиран от агресивността на езика й в моята уста… Измъкване от тази целувка нямаше… не… Разбирах, че Мириам за мен бе вече просто жена, не амазонка (тя така и каза: „просто жена съм, разбира се, каква амазонка, тези заразни жени, които наричате амазонки, са отдавна история“), на моменти не бях наясно само дали всичко това става с мен или е сън, но нямаше значение, обясненията оставяхме за утре, обясненията за „глупавия мит за амазонките“, както тя се изрази, в който още вярваме, обясненията какво представлява тяхното общество и какво нашето, обясненията какво съм аз за нея и тя за мен… Бяхме прескочили всички прегради, не, бяхме ги сринали, покривах с дълбоки целувки цялото й тяло, гърдите, корема, бедрата, кръста, ръцете и лицето, и тя ми отвръщаше и се извиваше под мен сама подлагайки на ласки следващия кът от тялото си, докато накрая дойде ред на последната преграда, онази неясна, предизвикателна и тайнствена област между бедрата, която е най-страшното у амазонките и най-привличащото у жените. И да вярвах, и да не вярвах, не можех да се съмнявам в едно — че тя е жена. И ето, по тръпнещата кожа все по-надолу и по-надолу, аз се срутих в бездната на нейното тайнство, обляна с капчици роса, и останах завинаги там… и когато нахлувах в най-опасното и забранено нещо на света помислих за миг, че ето на, сега ще загина, така, върху амазонка умират мъжете… и наистина за секунди загубих съзнание… едва дишах… после постепенно идвах на себе си… тлеехме един до друг в блаженство, и аз бях жив, а амазонката до мен бе моята жена Ира…
На другата сутрин планът беше готов. Аз трябваше да проникна в този амазонски свят. Мириам знаеше как да стане това, можеше да ми помогне и искаше да го направи. И тази нощ може би беше началото на края на този странен, изкривен свят.
Това щеше да зависи от мен. Уж слънцето беше същото, въздухът и гората наоколо бяха вчерашните, но един свят се беше срутил в краката ми. Отломките му още ме притискаха и ми предстоеше да ги разчистя. Бяха грамадни и невероятно тежки.
Но все пак бяха вече отломки. Засега само за един мъж, за мен, но това бе предостатъчно.
Превод: Красномир Крачунов или Христина Минкова