— Може да са останали един-двама.
— Възможно е.
— В такъв случай ще се обадят, за да предупредят в комбината.
— Няма значение — отвърна Ричър. — Ние не отиваме в комбината. Поне засега.
Продължиха напред бавно, невидимо и безшумно. Подминаха празния парцел и изоставената автокъща. И двете едва-едва се показаха на екрана. От термична гледна точка бяха част от пейзажа. Бензиностанцията и магазинът за домакински стоки светеха по-ярко. Другите сгради зад тях грееха в зелено. По тях се виждаха по-ярки правоъгълници, където бяха прозорците, а от покривите с дефектна изолация се процеждаше топлина. Но никъде нямаше концентрирана светлина. Нямаше малки зелени петна с човешка форма. Нито тълпи, нито малки групички хора, нито отделни пазачи.
Поне не право напред.
Камерата беше с фиксирана гледна точка и не вършеше никаква работа за пресечките. Виждаше се само началото на всяка на около метър и половина навътре. Нищо повече. Затова Ричър се взираше в мрака, докато минаваха покрай тях. Но не видя нищо. Нито фенерчета, нито пламъчета от кибритени клечки, нито запалки, нито въгленчета на цигари, които светят в червено. Шумът на гумите беше утихнал почти напълно. Главната улица на Диспеър беше износена до основи. Тук нямаше чакъл. Вон сдържаше дъха си. Натискаше педала на газта леко като перце. Колата се носеше напред, малко по-бързо от пешеходец и много по-бавно от бягащ човек.
После пред тях излязоха две зелени петна.
Бяха на около четиристотин метра от колата, в западния край на главната улица. Два силуета, които излязоха от една пресечка. Патрул. Вон леко натисна спирачката и спря по средата на града. Зад нея имаше шест застроени пресечки, а пред нея — други шест.
— Могат ли да ни видят? — прошепна тя.
— Мисля, че са обърнати с гръб към нас — отвърна Ричър.
— А ако не са?
— Не ни виждат — каза той.
— Зад нас сигурно има и други.
Ричър се обърна и погледна през задното стъкло. Не видя нищо. Само мастилен мрак.
— Щом ние не ги виждаме, и те не ни виждат — каза той. — Такива са физическите закони.
На екрана светна бяло сияние. Беше с конусовидна форма. И се движеше. Описваше малки дъги.
— Фенерче — каза Ричър.
— Ще ни видят.
— Не, далеч сме. Освен това мисля, че светят на запад.
После обаче светнаха на изток. На екрана се видя как лъчът на фенерчето описа пълен кръг, хоризонтално до земята, като морски фар. Когато мина точно през тях, екранът ослепя за миг от директната светлина. Влажният нощен въздух стана сребрист, като мъгла.
— Видяха ли ни? — попита Вон.
Ричър гледаше екрана. Сети се за рефлекторите във фаровете на форда. Бяха от полиран метал, за да отразяват светлината.
— Не знам какви са, но не се движат — каза той. — Сигурно фенерчето не свети толкова надалеч.
— Какво ще правим?
— Ще чакаме.
Почакаха две минути, после три, после пет. Двигателят на колата тихо мъркаше в мрака. После лъчът на фенерчето угасна. Екранът на лаптопа също. На него отново останаха само две зелени вертикални чертички, които почти не помръдваха. През задното стъкло не се виждаше нищо. Само пуст мрак.
— Не можем да останем тук — каза Вон.
— Трябва да останем — каза Ричър.
Двете зелени чертички се раздвижиха — от центъра на екрана към левия край. Движението им беше бавно и размазано, а след тях оставаше призрачна луминесцентна следа. После изчезнаха в една пресечка. Екранът се успокои. Отново се виждаха само пейзаж и сгради.
— Патрул — каза Ричър. — Отиват към центъра. Сигурно проверяват дали няма нови пожари.
— Нови пожари? — попита Вон.
— Снощи изгоря полицейското им управление — обясни той.
— Имаш ли нещо общо с това?
— И още как — отвърна Ричър.
— Ти си маниак.
— Те са си виновни. Създават проблеми на човек, на когото не бива да правят проблеми. Хайде да тръгваме.
— Веднага?
— Да минем покрай тях, докато са обърнати с гръб.
Вон леко натисна газта и колата запълзя напред. Една пресечка. Две. Екранът не се променяше. Пейзаж и архитектура. Нищо друго. Гумите тихо се въртяха по износената настилка.
— По-бързо — обади се Ричър.
Вон ускори. Трийсет километра в час. Петдесет километра. Когато достигнаха скорост от шейсет и пет километра, шумът от колата се установи на някакво общо равнище — от двигателя, ауспуха, гумите и съпротивлението на въздуха. Струваше им се болезнено шумно. Но не предизвика никаква реакция. Ричър се взираше наляво и надясно в пресечките, но не видя абсолютно нищо. Само черен мрак. Вон стискаше волана, задържаше дъха си и втренчено гледаше екрана на лаптопа. Десет секунди по-късно излязоха от града и продължиха през полето от другата му страна.