— Какво се смята за нормално?
— Ако летиш с малко повече от половината мощност на двигателя, можеш да изминеш хиляда и двеста километра с двеста и трийсет километра в час.
— Търман го няма по седем часа всяка нощ. Да кажем, че му трябва един час на земята, значи лети по шест часа — три часа натам и три часа обратно. Това означава радиус от шестстотин километра. Близо милион и сто хиляди квадратни километра.
— Доста голяма площ е — отбеляза Вон.
— Можем ли да разберем нещо от посоката, в която се снишава за кацане?
Вон поклати глава.
— Не. Той трябва да се изравни с пистата, а се съобразява и с посоката на вятъра.
— Тук няма голям резервоар за гориво. Значи зарежда на другото място. Ходи някъде, където можеш да си купиш бензин в десет-единайсет часа вечерта.
— Има много такива места — отвърна Вон. — Окръжни летища, авиационни клубове и прочие.
Ричър кимна. Представи си една географска карта. Уайоминг, Южна Дакота, Небраска, Канзас, част от Оклахома, част от Тексас, Ню Мексико, североизточният ъгъл на Аризона, Юта. Девет различни щата. При това се предполагаше, че Търман не лети само по един час във всяка посока и не вечеря по пет часа, някъде наблизо в самия щат Колорадо.
— Ще трябва да го попитаме — каза Ричър.
— Мислиш ли, че ще ни каже?
— В крайна сметка, да.
Двамата се промушиха под крилото и се върнаха по стъпките си — зад хангара и до стената. Минута по-късно вече бяха в колата и следваха призрачните зелени следи от коловозите в посока, обратна на часовниковата стрелка — по целия път около комбината, чак до мястото, което Ричър беше избрал, за да се промъкнат вътре.
55
Бялата метална стена беше ослепително гореща в южната си част и по-студена в северната. Вон подкара покрай нея и спря на една четвърт от разстоянието по северната дължина. После направи остър ляв завой, излезе от коловозите и бавно продължи право към стената, като спря толкова близо, че предната броня на колата почти опря в нея. Предната част на капака беше точно под хоризонталния цилиндър на върха на стената. Основата на предното стъкло беше някъде на метър и половина под най-широката част на цилиндъра и на шейсет сантиметра навън от нея.
Вон остана на мястото си, а Ричър слезе от колата и измъкна сгъваемата стълба от задната седалка. Сложи я на земята, разгъна я и я сглоби във формата на буквата „Г“. После прецени на око, промени ъгъла на малко над деветдесет градуса и заключи всички сглобки. Вдигна я високо. Постави я в основата на капака на форда, където бяха поставките за чистачките. После внимателно я отпусна напред. Стълбата чукна стената с тих метален звук, удар на алуминий в боядисана стомана. Дългата страна на буквата „Г“ застана почти вертикално. Късата страна легна върху цилиндъра на върха на стената, почти хоризонтално.
— Дай трийсет сантиметра назад — прошепна той.
Вон премести колата малко назад, така че основата на стълбата се наклони под по-гостоприемен ъгъл, а горната й част застана абсолютно хоризонтално.
— Обичам железарски магазини — отбеляза Ричър.
— Мислех, че тези стени се смятат за непреодолими каза Вон.
— Все още не сме я преодолели.
— Но сме близо.
— В обичайния случай им слагат и кули с пазачи и прожектори, така че хората да не идват с коли и сгъваеми стълби.
Вон спря двигателя и дръпна ръчната спирачка. Екранът на лаптопа угасна автоматично и ги остави във видимия спектър, където нямаше почти нищо видимо. Само мрак. Вон взе фенерчето, а Ричър извади лоста от багажника. После се качи на капака на колата, обърна се и приклекна под издутината на цилиндъра. Пристъпи до основата на предното стъкло, пак се обърна и започна да се катери по стълбата. Носеше лоста в лявата ръка, а се хващаше за пречките на стълбата с дясната. Алуминият стържеше по стоманата и в кухините на стената отекваха странни акорди. Ричър се забави, за да ограничи шума, стигна до ъгъла на върха, наведе се и пропълзя по хоризонталната част на буквата „Г“ на ръце и колене. Премести се встрани и се просна като морска звезда на върха на цилиндъра. Диаметърът на цилиндъра беше почти два метра, така че обиколката му беше почти шест — достатъчно плосък, за да го издържи, и достатъчно извит, за да не стане толкова лесно. А бялата боя беше лъскава и гладка. Ричър внимателно надигна глава и се огледа.
Беше на два метра от мястото, където искаше да отиде.
Пирамидата от стари варели едва се виждаше в тъмното, на два метра западно от него. Най-горният ред беше на два метра и половина южно от върха на стената, на петдесет сантиметра под него. Ричър се плъзна по стената и отново сграбчи стълбата. Тя се наклони встрани към него. Не оказа никакво съпротивление.