Тогава Ричър спря.
И се обърна.
— Фенерче — каза той.
Вон му подаде фенерчето, той го светна и прокара лъча по стената на контейнера. Осветен по този начин, контейнерът изглеждаше огромен и нереален, сякаш висеше във въздуха. Беше дълъг дванайсет метра, с конструкция от гофриран метал. Абсолютно стандартен контейнер. Отстрани имаше надпис с мръсни бели букви, „Чайна Лайне“, и вертикална линия от китайски йероглифи, а ниско в единия ъгъл имаше поредица от идентификационни номера и кодове.
Както и една дума, написана на ръка с тебешир, само с главни букви.
Тебеширът беше полуизтрит, сякаш думата беше написана преди много време, в другия край на маршрут от няколко хиляди километра.
Приличаше на „КОЛИ“.
Ричър пристъпи по-близо. Контейнерът имаше двойна врата, заключена по обичайния начин — с еднометрови лостове, които задвижваха четири дебели болта по цялата височина на контейнера и ги вкарваха в отворите на върха и на дъното. Всички лостове бяха в затворено положение. Три от болтовете бяха просто вкарани в отворите, но четвъртият беше заключен с катинар на лоста и допълнително осигурен с пластмасова лентичка, която да показва, че не е отварян.
— Определено е внос — каза Ричър.
— Така предполагам — отвърна Вон. — Обърнат е навътре.
— Искам да видя какво има вътре.
— Защо?
— Любопитен съм.
— Явно има коли. Повечето метални отпадъци са от коли.
Ричър кимна в тъмното.
— Видях как ги докарват. Идват от близките щати, завързани на отворени каросерии. А не в заключени контейнери.
Вон помълча малко.
— Мислиш, че са военни машини от Ирак ли?
— Възможно е.
— Не искам да ги виждам. Може да са хъмвита. Нали ти каза, че те по същество са коли.
Ричър отново кимна.
— По същество са коли. Но никой не ги нарича така. Особено пък хората, които са натоварили този контейнер.
— Ако изобщо е от Ирак.
— Да, ако е оттам.
— Не искам да ги виждам.
— Аз искам.
— Трябва да тръгваме. Късно е. Или рано.
— Няма да се бавя — каза Ричър. — Не гледай, ако не искаш.
Вон отстъпи назад в мрака, така че Ричър вече не я виждаше. Той стисна фенерчето със зъби, протегна се нагоре и пъхна лоста под катинара. Преброи наум до три и с всичка сила дръпна надолу.
Нищо не стана.
Толкова високо над главата си нямаше нужната сила. Ричър стъпи на долния край на контейнера, хвана се за вертикалния болт и се изтегли нагоре, на едно ниво с катинара. Пак пъхна лоста под него и опита отново. Едно, две, три.
Нищо не стана.
Катинарът беше от закалена, студено пресована стомана, дебела и здрава. Чудесен катинар. Ричър си помисли, че трябваше да вземе по-голям лост. Много по-голям лост. После си помисли да намери някаква верига и да я закачи за един от шевролетите. Ключовете сигурно си бяха на таблото. Но веригата щеше да се скъса преди катинара. Ричър продължи да мисли по въпроса, докато не се ядоса. После пак пъхна лоста под катинара, за да опита трети път. Едно. Две. На „три“ той с всичка сила дръпна лоста и същевременно скочи от контейнера, така че тежестта на тялото му да се прибави към усилието. Натиск с две ръце, подсилен от сто и десет килограма живо тегло.
Катинарът се счупи.
Ричър се озова на земята. В главата и рамото му се забиха стружки. Лостът падна и го удари по крака. Ричър не му обърна внимание. Изкачи се обратно горе, скъса пластмасовата лентичка, завъртя лостовете и отвори вратите на контейнера. Чу се скърцане на метал. Той вдигна фенерчето и погледна вътре.
Коли.
От дългото пътуване по море колите се бяха събрали в дясната стена на контейнера. Бяха общо четири, две по две, на дължина. Непознати модели от непознати марки. Прашни, избелели от слънцето, в пастелни цветове.
И бяха сериозно повредени. Бяха отворени като консервени кутии, разкъсани, обелени, смачкани и усукани. В ламарините им имаше дупки с диаметър на телефонни стълбове.
Имаха бели квадратни регистрационни номера, покрити с арабски цифри. Цифрите бяха изписани с деликатни извивки, а точките бяха малки черни ромбчета.
Ричър се обърна на прага и подвикна в тъмното:
— Не са хъмвита.
Чуха се леки стъпки и Вон се появи. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа нагоре. Вон застана до него и проследи с поглед лъча на фенерчето.
— От Ирак ли са? — попита тя.
Ричър кимна.
— Цивилни коли.
— Коли-бомби на самоубийци?
— Не, щяха да по-разбити. От тях не остава нищо.
— Значи са на бунтовници — каза тя. — Може би не са спрели на бариерите.
— Защо са ги докарали тук?
— Не знам.
— Бариерите се охраняват с картечници — каза Ричър. А тези коли са ударени с нещо съвсем различно. Виж дупките.