Регистрационни номера, помисли си Ричър.
— Аз бях в Залива, в Първата война — каза той. — Нали ти разказах?
Вон кимна.
— Носил си една и съща униформа в продължение на осем месеца. В жегата. Страхотна история. На мен ми беше неприятно пак да облека дори тези дрехи.
— Естествено, прекарахме повечето време в Саудитска Арабия и Кувейт. Но имаше и няколко тайни мисии в самия Ирак.
— И?
— Спомням си, че регистрационните номера на колите бяха сребърни. А тези, които видяхме снощи в контейнера, бяха бели.
— Може би са ги променили оттогава.
— Може би. А може би не са. Може би са имали по-належащи проблеми, за които да се притесняват.
— Мислиш, че тези коли не са били от Ирак?
— Мисля, че номерата на колите в Иран са бели.
— Какво искаш да кажеш? — попита Вон. — Че водим сражения в Иран и никой не знае? Невъзможно.
— Водихме война в Камбоджа, без никой да разбере отвърна Ричър. — Но си мисля, че е по-вероятно всеки ден от Иран на запад към Ирак да заминават известен брой иранци, за да участват в купона. Като хората, които пътуват до друг град за работа. Може би ги спираме на границата. С артилерийски огън.
— Това е много опасно — каза Вон.
— За пътниците? Несъмнено.
— За целия свят — каза Вон. — Не ни трябват допълнителни проблеми.
Двамата минаха покрай базата на военната полиция малко преди шест и петнайсет. Поделението изглеждаше подредено, притихнало и неподвижно — шест паркирани хъмвита, четирима души в кабината на охраната. Всичко беше изрядно, току-що презаредено.
В очакване на какво?
През последните осем километра караха по-бавно, като се опитваха да пристигнат точно навреме. Движението беше затихнало и почти нямаше коли. Комбинатът беше затворен. Светлините бяха угаснали. Вероятно последните работници се прибираха на изток. Шевролетите на охраната сигурно бяха паркирани по местата си. Вон зави наляво по старото шосе на Диспеър, после намери коловозите в сгъстяващия се здрач и тръгна по тях, както беше направила на предишната вечер — през тънката част на осморката, по целия път около жилищната зона, до мястото зад самолетния хангар. Паркира там и понечи да извади ключа от таблото, но Ричър я хвана за китката и каза:
— Този път трябва да отида сам.
— Защо? — попита Вон.
— Защото трябва да го направим на четири очи. Може да възникне проблем. А разликата между нас двамата е, че ти живееш тук, а аз — не. Ти си полицай от съседния град и имаш още много години работа пред себе си. Не можеш да нахлуваш с взлом на чужда територия.
— Вече го направих.
— Но никой не разбра. Така че нямаше проблеми. Този път ще има проблеми.
— Не искаш да ме вземеш, така ли? — попита тя.
— Остани на шосето. Ако стане нещо, прибирай се вкъщи, а аз ще се върна сам.
Ричър остави стълбата, лоста и фенерчето в колата. Но взе със себе си двата ножа, които беше прибрал в бара. Прибра по един във всеки джоб, за всеки случай.
После прекоси петдесет метра пустош и се прехвърли през каменната стена.
58
Все още беше твърде светло, за да се крие. Затова Ричър просто се подпря на стената на хангара, близо до предния ъгъл откъм тази страна, която не се виждаше от къщата. Усещаше миризмата на самолета. Студен метал, машинно масло, неизгорели въглеводороди от резервоарите. Часовникът в главата му показваше седем без една минута вечерта.
В седем и една чу стъпки.
Дълги крачки и тежки стъпки. Великанът от комбината, който си влачеше краката. В хангара светнаха лампите. От входа се изсипа ярък правоъгълник светлина, нашарен със сенките на крила и витла.
В продължение на две минути не се случи нищо.
После се чуха нови стъпки. Тези бяха по-бавни. С по-къси крачки. По-възрастен мъж, със скъпи обувки и наднормено тегло, който се бореше със схващането и болките в ставите си.
Ричър си пое дъх и излезе иззад ъгъла, на светло.
Великанът от комбината стоеше зад крилото на самолета и чакаше като някакъв слуга или иконом. Търман беше на алеята, която водеше към входа на къщата. Беше облечен с вълнения си костюм, бяла риза и синя вратовръзка.
И носеше малък кашон.
Кашонът беше с размерите на кутия за обувки. На него не пишеше нищо. Беше съвсем обикновен. Горният капак беше затворен. Не беше тежък. Търман го носеше с две ръце пред тялото си — с уважение, но без усилие. Той замръзна на алеята. Ричър видя как се опитва да изрече нещо, но после се отказа. Затова реши сам да запълни тишината.