— Беше просто игра — отвърна Търман. — Въздушните течения винаги са такива на това място. Едно и също всяка вечер. Има някаква особеност в терена.
Полетът продължаваше. Изминаха още двайсет минути. Въздухът се успокои. Ричър отново затвори очи. Точно след час и петнайсет минути Търман се раздвижи на мястото си. Ричър отвори очи. Търман натисна няколко бутона, включи радиостанцията и стисна щурвала между коленете, за да си сложи слушалките. На лявата слушалка беше монтиран микрофон за обратна връзка. Търман го включи с нокът и каза:
— Аз съм, снижавам се за кацане.
Ричър чу пращене, което заглуши отговора, и далеч напред проблеснаха светлини. Предполагаше, че са червени и бели светлини на писта за кацане, но от това разстояние се сливаха в миниатюрна розова точка. Търман раздвижи щурвала, отне от газта и започна дълго, бавно спускане. Не беше много гладко. Самолетът беше прекалено малък и лек, за да се движи гладко. Подскачаше, спускаше се, изравняваше и пак се спускаше. Държеше се неспокойно и по хоризонтала. Люшкаше се наляво, после надясно. Розовата точка се местеше под тях, но непрекъснато се уголемяваше, докато не се превърна в две успоредни червено-бели линии. Изглеждаха доста къси. Самолетът се разклати за последен път и влезе в дълго плитко спускане, което водеше право към пистата. Светлините подскочиха нагоре и се втурнаха от двете страни на самолета. Ричър за миг си помисли, че Търман е закъснял, но после колесникът докосна пистата, самолетът подскочи веднъж и отново се приземи, Търман отпусна газта и машината спря в средата на пистата. Ревът на двигателя се промени, скоростта отново се увеличи, Търман зави наляво и продължи сто метра, до една площадка. Ричър различи силуетите на тухлени сгради в далечината. После видя и някакво превозно средство, което ги доближаваше с включени фарове. Голямо, тъмно и квадратно.
Хъмви.
Боядисано в камуфлажни цветове.
Бронираната кола паркира на пет метра от самолета, вратите се отвориха и от нея слязоха двама души.
Мъже в зелено-кафяви камуфлажни униформи за горски терен.
Войници.
59
Ричър поседя малко в абсолютната тишина след спирането на двигателя. Ушите му звъняха. Той отвори вратата на самолета и излезе на крилото. Търман му подаде кашона от задната седалка. Ричър го взе с една ръка и се спусна на асфалта. Двамата войници пристъпиха напред, застанаха мирно, отдадоха чест и останаха замръзнали като гвардейци. Търман се спусна след Ричър и взе кашона от него. Един от войниците пристъпи към тях. Търман леко се поклони и му подаде кашона. Войникът също се поклони леко, взе го, обърна се на пета и тръгна с бавна маршова стъпка към хъмвито. Вторият войник тръгна след него, в крачка. Търман ги последва. Ричър последва Търман.
Войниците прибраха кашона в товарния отсек и се качиха отпред. Ричър и Търман се качиха отзад. Колата беше масивна, но с малки седалки, на голямо разстояние една от друга заради широкия тунел на трансмисията. Двигателят беше дизелов. Направиха остър завой на площадката и подкараха към една сграда в средата на малка ливада. Два от прозорците на първия етаж светеха. Колата спря, войниците взеха кашона от товарния отсек и с бавна маршова стъпка го внесоха в сградата. Минута по-късно се върнаха, без него.
— Готово — каза Търман. — Работата е свършена, поне за тази вечер.
— Какво имаше в кашона? — попита Ричър.
— Хора — отвърна Търман. — Мъже, може би и жени. Изстъргваме ги от метала. Когато е имало пожар или експлозия, само това остава от тях. Черни сажди, изпечени върху метала. Изстъргваме ги, прибираме ги в хартиени пликове и събираме всички останки от деня в един буркан. Това е най-близкото нещо до погребение, което можем да им осигурим.
— Къде сме?
— Във Форт Шоу, щата Оклахома. В горния край на щата. Тук се грижат за възстановените останки от войниците. Както и за други неща. Работят заедно с лабораторията за идентификация на човешки останки на Хаваите.
— И ти идваш дотук всяка вечер?
— Когато се налага. За съжаление се налага през повечето вечери.
— Какво ще стане сега?
— Ще ми дадат да вечерям и ще напълнят резервоарите на самолета ми.
Войниците се качиха обратно отпред, хъмвито пак обърна и продължи още сто метра, до основния комплекс от сгради. Военна база от петдесетте, една от хиляди подобни в целия свят. Тухли, зелена боя, варосани бордюри, изметен асфалт. Ричър никога не беше идвал тук. Дори не знаеше, че има такава база. Спряха до една странична врата, над която имаше надпис: „Офицерски клуб“. Търман се обърна към Ричър.