— Не мога да те поканя да вечеряш с мен. Вече са сервирали за един човек и ще се почувстват неудобно.
Ричър кимна. Знаеше как да си намери храна във всяка военна база. Най-вероятно по-добра от тази, която щяха да сервират на Търман в офицерския клуб.
— Няма проблеми — отвърна той. — Благодаря, че се сети.
Търман слезе от колата и влезе в сградата. Войниците отпред се обърнаха, защото не знаеха какво следва. И двамата бяха редници, вероятно на постоянна служба в САЩ. Сигурно бяха служили малко в Германия, но нищо по-сериозно. Не бяха ходили в Корея. И със сигурност не бяха участвали във войната в Залива. Щеше да им личи.
— Спомняте ли си как сте носили памперси, когато сте били на една годинка? — попита ги Ричър.
Шофьорът отговори:
— Не с подробности, сър.
— По онова време бях майор от военната полиция обясни Ричър. — Сега ще се поразходя, а вие няма от какво да се притеснявате. Ако държите да се притеснявате, ще намеря вашия командир и двамата ще си поговорим братски като двама офицери, а вие ще излезете глупаци. Как ви звучи това?
Войникът не беше съвсем пропаднал. И не беше съвсем тъп.
— В коя част и къде служихте, господине? — попита той.
— Сто и десета бригада на военната полиция — отвърна Ричър. — Щабът беше в Рок Крийк, щата Вирджиния.
Войникът кимна.
— Още е там. Сто и десета още работят здраво.
— Надявам се — отвърна Ричър.
— Приятна вечер, сър — каза войникът. — До десет в столовата ще има вечеря, ако сте гладен.
— Благодаря, редник — отвърна Ричър.
После слезе, а войниците се отдалечиха с бронираната кола. Той остана неподвижен за миг в хладния нощен въздух, после тръгна към самотната сграда в средата на ливадата. Първоначалното й предназначение не беше ясно. Нямаше причина една сграда да бъде отделена от останалите, освен ако в нея не се държат заразно болни или експлозиви, а тази сграда не приличаше нито на болница, нито на оръжеен склад. Болниците бяха по-големи, а оръжейните складове — по-масивно построени.
Ричър влезе през главния вход и се озова в малко квадратно антре. Пред него имаше стълби, а от двете му страни — врати. Прозорците на втория етаж бяха тъмни. Светещите прозорци бяха на първия етаж. Мотото на Ричър гласеше: „Ако не знаеш накъде да вървиш, тръгни наляво.“ Той отвори вратата от лявата страна, но не намери нищо интересно. Административен офис, в който светеше, но нямаше никого. Ричър се върна в антрето и отвори дясната врата. Вътре имаше бюро, зад което седеше военен лекар с чин капитан. На бюрото беше бурканът на Търман. Мъжът изглеждаше доста млад за капитан, но военните лекари се издигат бързо. Обикновено ги повишаваха два пъти по-рано от останалите.
— Кажете? — каза той.
— Пристигнах с Търман — отвърна Ричър. — Искам да знам нещо за неговия буркан.
— Какво по-точно?
— Наистина ли вътре има това, което той казва?
— Имате ли право да знаете?
— Преди имах. Бях във военната полиция. Работех по разследвания с медицински методи заедно с Наш Нюман, който сигурно ти е бил началник още когато си бил лейтенант. Освен ако вече не се е пенсионирал.
Човекът кимна.
— Пенсионира се. Но го знам.
— Е, има ли хора в този буркан?
— Най-вероятно. Всъщност почти сигурно.
— Въглеродни останки? — попита Ричър.
— Не — отвърна човекът. — При високи температури въглеродът изгаря и се превръща във въглероден двуокис. След кремация от хората остават медни, натриеви, железни, калциеви и магнезиеви окиси, само неорганични съединения.
— И в буркана има такива?
Човекът отново кимна.
— Напълно съвпадат с обичайния състав на изгореното човешко тяло.
— Какво правите с тях?
— Изпращаме ги в централната лаборатория за идентифициране на човешки останки на Хаваите.
— А те какво правят с тях?
— Нищо — отвърна човекът. — В останките няма ДНК. По същество са просто сажди. Цялото нещо е някаква пародия. Но Търман не спира да идва. Той е сантиментален стар човек. Очевидно не можем да го спрем. Така че правим малка церемония, за да го посрещнем, и приемаме каквото ни донесе. След това обаче не можем да го изхвърлим. Трябва да се отнесем с уважение. Ето защо изпращаме материалите на Хаваите, за да не стоят при нас. Представям си, че просто ги прибират в някакъв килер и забравят за тях.
— И аз така мисля. А Търман казва ли ви откъде са останките?
— От Ирак очевидно.
— А от какви превозни средства?
— Има ли значение?
— Мисля, че да.
— Не получаваме такива подробности.
— Каква е била тази сграда преди? — попита Ричър.
— Клиника за венерически болести — отвърна лекарят.