В два часа без десет минути тъмен пикап тойота поне намали скоростта и шофьорът погледна по-внимателно към него, преди отново да ускори, което си беше някакъв прогрес. В два часа и пет минути покрай Ричър профуча кадилак на двайсет години. Двигателят не беше съвсем наред, задното окачване беше увиснало, а ниско зад волана седеше възрастна жена. С бухнала бяла коса и тънък врат. Ричър тайно наричаше такива жени „клечки за уши“ заради начина, по който изглеждаха главите им отзад. В два и четвърт към него по пътя се зададе един стар джип събърбън. Опитът на Ричър показваше, че шофьорите на новите събърбъни най-често са надути задници, но старите модели бяха обикновени, полезни превозни средства, които често се управляваха от обикновени, добри хора. Размерът на колите често показваше здрав разум и самоувереност от страна на собствениците. Здрав разум и самоувереност, според които непознатите не представляваха проблем.
Това беше най-добрата възможност досега.
Ричър слезе на банкета и стъпи на шосето с единия си крак. Вдигна палец по начин, който говореше за нужда, а не за отчаяние.
Дългите фарове на колата светнаха.
Колата намали скоростта.
И спря съвсем, на пет метра от Ричър. Умен ход. Така човекът зад волана можеше да огледа потенциалния си пътник без социалното напрежение, което щеше да възникне при по-близък контакт. Ричър не можеше да го види. Фаровете го заслепяваха.
Шофьорът взе решение. Дългите фарове се смениха с къси, пикапът запълзя напред и спря отново. Прозорецът се отвори. Шофьорът беше дебел червендалест мъж на около петдесет години. Стискаше волана, все едно щеше да падне от седалката, ако не се държи.
— Накъде си? — попита той.
Говореше малко завалено.
— На север към Колорадо — отвърна Ричър. — Опитвам се да стигна до град Хоуп.
— Не го знам.
— И аз не го знаех допреди няколко дни.
— Колко е далеч оттук?
— Около четири часа.
— По пътя за Денвър?
— С малко отклонение.
— Добър човек ли си?
— Обикновено — отвърна Ричър.
— Добър шофьор ли си?
— Не много.
— Пиян ли си?
— Ни най-малко — отвърна Ричър.
— Ами аз пък съм — каза човекът. — И то много. Така че ти предлагам да караш дотам, където искаш да отидеш, за да нямам проблеми с полицията, да ме оставиш да се наспя, а после да ме събудиш и да ми кажеш как да продължа към Денвър. Става ли?
— Става — отвърна Ричър.
Пътуването на стоп обикновено носеше обещанието за случайни близки срещи и разговори, които бяха по-смислени от обичайните, защото участниците бяха сигурни, че няма да се видят отново. Не и този път. Дебелият мъж се прехвърли на мястото на пътника, тръшна се на увисналата седалка и заспа веднага, без да каже и дума повече. Докато спеше, хъркаше и постоянно се наместваше. Ако се съдеше по дъха му, се беше наливал с бърбън през цялата вечер. Много бърбън, вероятно с някакъв разредител. Когато се събудеше след четири часа, за да продължи към Денвър, все още нямаше да е в състояние да кара.
Но това не беше проблем на Ричър.
Старият събърбън беше износен и мръсен. Уредът, който показваше изминатите километри, представляваше малко прозорче под скоростомера, с цифри от течни кристали, като евтин електронен часовник. Бяха много цифри и започваха с две. Двигателят не беше в страхотна форма. Все още беше мощен, но трябваше да носи голямо тегло и не искаше да го прави с много повече от сто километра в час. На таблото беше оставен мобилен телефон. Беше изключен. Ричър хвърли поглед към спящия пътник и се опита да го включи. Телефонът не искаше. Нямаше батерия. В запалката на таблото беше сложено зарядно устройство. Ричър хвана волана между коленете си, проследи свободния край на проводника на зарядното и го напъха в телефона. После пак се опита да го включи. Този път телефонът оживя, с някаква тенекиена мелодийка. Спящият мъж не му обърна внимание. Просто продължи да хърка.