Накрая камионът спря на един метър пред Ричър, наполовина на банкета. Прозорецът се отвори и човекът с якичката промуши главата си навън.
— Имаш ли нужда от помощ? — попита той.
После се усмихна широко и дружелюбно и добави:
— Май беше тъп въпрос.
— Трябва да ме закараш донякъде — отвърна Ричър. Двигателят гръмна.
— Не искаш ли да го погледна?
— Не — отвърна Ричър.
Не искаше свещеникът да види пияния шофьор. От това разстояние не се виждаше, защото седалката му беше спусната под ръба на задното стъкло. Отблизо беше толкова едър, че нямаше как да го пропуснеш. Да изоставиш счупен пикап по средата на нищото беше едно. Да изоставиш пътника си, заспал в алкохолен делириум, беше съвсем друго.
— Няма смисъл — обясни Ричър. — Ще трябва да изпратя пътна помощ. Или направо да го запаля този проклет пикап.
— Аз отивам на север, към Юма. Заповядай — донякъде или по целия път.
Ричър кимна. Представи си картата. Шосето за Юма пресичаше шосето за Хоуп на около два часа път напред. Същото шосе за Хоуп, по което беше пристигнал в началото със стареца и неговия зелен гранд маркиз. Щеше да му трябва трета кола за последната отсечка от пътя. Моментът на пристигането му в Хоуп се измести към около десет часа сутринта, ако имаше късмет.
— Благодаря — отвърна Ричър. — Ще сляза на половината път до Юма.
Човекът с якичката отново се усмихна широко и дружелюбно и каза:
— Качвай се.
Товарният камион представляваше шаси от голям пикап, над което се извисяваше каросерия, която беше малко по-дълга и по-широка и доста по-висока от обикновената каросерия на пикалите. Беше тромав и нестабилен, а допълнителното тегло и увеличеното съпротивление на въздуха го забавяха. Успя да достигне скорост от деветдесет и пет километра в час и си остана на нея. Просто не можеше да се движи по-бързо. В колата миришеше на горещи изгорели газове, машинно масло и пластмаса. Но седалката беше тапицирана, както пишеше на рекламата, и беше сравнително удобна. Ричър трябваше да полага усилия, за да не заспи. Искаше да бъде добър пътник. Не искаше да повтаря неприятното поведение на пияния шофьор, когото беше возил досега.
— Какво пренасяш? — попита той.
— Стари мебели — обясни човекът с якичката. — Дарения. Имаме мисия в Юма.
— Кои сте вие?
— Нашата църква.
— Каква е мисията?
— Помагаме на бездомните и хората в нужда.
— Каква е църквата?
— Англиканска. От най-обикновените.
— Свирите ли на китара?
Свещеникът пак се усмихна.
— Опитваме се да включим всичко.
— Там, където отивам, има Църква на последните дни.
Свещеникът поклати глава.
— Може би секта на последните дни. Те не са официално призната църква.
— Какво знаеш за тях?
— Чел ли си Откровението?
— Чувал съм — отвърна Ричър.
— Пълното заглавие е „Откровението на свети Йоан“ обясни свещеникът. — По-голямата част от оригиналния текст е изгубена, разбира се. Книгата е написана на иврит или арамейски, преписвана е многократно на ръка, после е преведена на старогръцки и отново е преписвана многократно на ръка, после е преведена на латински и отново е преписвана многократно на ръка и накрая е преведена на средновековен английски и е отпечатана, като на всеки етап е имало предостатъчно възможности за грешки и объркване. В момента прилича на лош трил на ЛСД. Подозирам, че винаги е било така. Може би многобройните преводи и преписване всъщност са успели да я редактират донякъде.
— Какво пише вътре?
— Каквото си искаш.
— Сериозно ли говориш?
— Някои от нашите бездомни говорят по-смислено.
— Добре, какво пише вътре според хората? — попита Ричър.
— Най-общо казано, праведните се издигат на небето, грешните остават на земята, върху тях се изсипват различни цветисти катастрофи, Христос се връща на Армагедон, за да се сражава с Антихриста, и в крайна сметка никой не остава особено щастлив.
— Това същото ли е като Второто пришествие? — попита Ричър.
— Второто пришествие се отнася до връщането на Христос и възнасянето на небето. Катастрофите и войната се водят отделно. Те започват след това.
— И кога трябва да дойде краят?
— Всеки момент. Открай време е така.
Ричър си спомни самодоволното изказване на Търман в комбината. „Има някои знаци — беше казал той. — И възможност за предвиждане на събитията.“
— Какво ще го предизвика? — попита Ричър.