Шансовете за щастлив край бяха 25 процента. Или дори по-малко, ако камионът беше служебен и компанията имаше фирмена политика да не се качват стопаджии, за да няма проблеми със застрахователите.
Ричър зачака.
Когато камионът се приближи на един километър, Ричър различи очертанията на дълга бяла каросерия. Когато се приближи на триста метра, Ричър осъзна, че е хладилен. Транспортираше пресни хранителни продукти това щеше да намали шансовете да спре, ако не беше знакът „Стоп“ на кръстовището. Шофьорите на такива камиони не обичаха да спират без нужда. Трябваше да спазват разписание, а да спреш и после отново да подкараш такъв голям камион струваше много скъпоценни минути. Но знакът „Стоп“ означаваше, че камионът, така или иначе, трябва да спре.
Ричър чакаше.
Чу как човекът отпусна газта на двеста метра от кръстовището. Чу съскането на спирачките. Вдигна високо ръка с протегнат палец. „Имам нужда някой да ме закара донякъде.“ После вдигна и двете си ръце и ги размаха над главата. Универсалният сигнал за проблем. „Наистина имам нужда някой да ме закара донякъде.“
Камионът спря от източната страна на кръстовището. Не беше включил нито единия, нито другия си мигач. Това беше добър знак. По шосето на север и на юг нямаше никакво движение, така че камионът незабавно продължи напред — дизеловият двигател заръмжа, а трансмисията затрака, когато камионът потегли на запад през кръстовището, право към Ричър. Камионът ускори. Шофьорът сведе поглед. Камионът продължи.
И после отново намали скоростта.
Хидравличните спирачки изсъскаха, окачването изквича и камионът спря — кабината беше на дванайсет метра западно от кръстовището, а задната броня на каросерията остана на метър от главното шосе в южна посока. Ричър се обърна, затича се на запад и се качи на стъпалото. Прозорецът се спусна и шофьорът го погледна от два метра по-нагоре. Беше нисък, жилав мъж, който изглеждаше не на място в огромната кабина.
— Ще вали — каза той.
— Това е най-малкият проблем — отвърна Ричър. — Колата ми се счупи.
— Първата ми спирка е Хоуп — каза шофьорът.
— Ти си човекът, който зарежда супермаркета — сети се Ричър. — От Топика.
— Оттам тръгнах в четири часа тази сутрин. Да те закарам ли?
— Точно в Хоуп отивам — отвърна Ричър.
— Ами качвай се тогава, какво чакаш?
Зората гонеше камиона по целия път на запад и го настигна след трийсет минути. Светът грейна в облачно и златисто и човекът от супермаркета изгаси фаровете, облегна се на седалката и се отпусна. Караше по същия начин, по който Търман управляваше самолета си — с малки, ефективни движения и спокойни ръце. Ричър го попита дали често кара стопаджии и шофьорът му отвърна, че се случва горе-долу веднъж на всеки пет дни. Ричър му каза, че познава някои от жените, които са се возили с него.
— Туристи — каза шофьорът.
— Не само — отвърна Ричър.
— Мислиш ли?
— Не мисля. Знам.
— Какво знаеш?
— Всичко.
— Как така?
— Сетих се — отвърна Ричър.
Шофьорът кимна, без да откъсва очи от пътя.
— Съпруги и приятелки — каза той. — Искат да бъдат наблизо, докато мъжете и приятелите им минават през щата.
— Разбирам ги — отвърна Ричър. — Това е труден момент за тях.
— Значи знаеш какви са техните съпрузи и приятели?
— Да, знам — отвърна Ричър.
— И какво?
— И нищо. Не е моя работа.
— Няма да кажеш на никого?
— Има една полицайка, казва се Вон — отвърна Ричър. На нея ще трябва да кажа. Тя има право да знае. Замесена е по два отделни начина.
— Познавам я. Няма да се зарадва много.
— Може и да се зарадва, а може би не — каза Ричър.
— Аз не съм замесен — каза шофьорът. — Аз само минавам оттук.
— Замесен си — каза Ричър. — Всички сме замесени.
После отново погледна дисплея на мобилния телефон, който беше взел назаем. Все още нямаше сигнал.
По радиостанцията също нямаше нищо. Шофьорът натисна един бутон, с който се сканираше целият спектър на късите вълни, но не намери нищо. Само шум от статично електричество. Намираха се по средата на един гигантски континент, който в по-голямата си част беше празен. Камионът продължаваше по неравното шосе.
— Откъде пристига храната за Диспеър? — попита Ричър.
— Не знам — отвърна шофьорът. — И не ми пука.
— Ходил ли си там?
— Само веднъж. Колкото да разгледам. Беше предостатъчно.