— Защо хората не се махат оттам?
— Не знам. Сигурно по навик.
— Ще намерят ли работа на друго място?
— Колкото искат. Могат да отидат някъде на запад, в Халфуей. Там има работа. Или в Денвър. Този град със сигурност се развива. Могат дори да дойдат на изток в Топика, по дяволите. Ние също се разрастваме. Има хубави къщи, страхотни училища, добри заплати. Само чакат някой да дойде и да ги вземе. Това е страната на неограничените възможности.
Ричър кимна и отново погледна телефона. Все още нямаше сигнал.
Пристигнаха в Хоуп малко преди десет часа сутринта. Градът изглеждаше спокоен, притихнал и непроменен. В небето се събираха облаци и беше студено. Ричър слезе на улица „Първа“ и остана неподвижен за миг. Мобилният телефон показваше, че има силен сигнал. Но той не набра номера. Вместо това отиде до улица „Пета“ и зави на изток. От петдесет метра разстояние видя, че до бордюра пред къщата на Вон няма паркирана кола. Нито патрулка, нито черен форд краун виктория. Никаква кола. Той продължи, за да види и алеята пред къщата.
На алеята беше паркиран старият син пикап шевролет. Беше спрян с предницата навътре, плътно до вратата на гаража. На прозорците пак имаше стъкла. Стъклата все още бяха с лепенки и бяха чисти и прозрачни, освен на местата, където бяха зацапани от лепило и отпечатъци от пръсти. В сравнение с избелялата боя на колата изглеждаха много нови. В каросерията се виждаха сгъваемата стълба, лостът и фенерчето. Ричър се изкачи по алеята до вратата и натисна звънеца. Чу го някъде вътре в къщата. Кварталът беше притихнал. Ричър остана пред вратата в продължение на трийсет дълги секунди, после тя най-сетне се отвори.
Вон вдигна очи към него и каза:
— Здравей.
62
Вон беше облечена със същите черни дрехи, които носеше предишната вечер. Изглеждаше спокойна, неподвижна и самоуверена. И малко дистанцирана. Сякаш мислеше за нещо друго.
— Притеснявах се за теб — каза Ричър.
— Така ли? — попита Вон.
— Два пъти се опитах да ти се обадя. Тук и в колата. Къде беше?
— Къде ли не. По-добре влез.
Вон го поведе по коридора към кухнята. Всичко изглеждаше точно както преди. Чисто, подредено, с три стола на масата. На кухненския плот имаше чаша вода, а кафе-машината беше заредена.
Извинявай, че не можах да се върна веднага.
— Не се извинявай.
— Какво става? — попита Ричър.
— Искаш ли кафе?
— След като ми кажеш какво става.
— Нищо не става.
— Да бе — каза Ричър.
— Добре. Не трябваше да правим онова предишната вечер.
— Коя част от вечерта?
— Знаеш коя. Ти се възползва от мен. Започнах да се чувствам неудобно. И когато не се върна със самолета, си изключих телефона и радиостанцията, отидох с колата до Колорадо Спрингс и разказах всичко на Дейвид.
— Посред нощ?
Вон сви рамене.
— Пуснаха ме. Всъщност бяха много мили. Държаха се много добре с мен.
— И какво каза Дейвид?
— Това е жестоко — каза Вон.
Ричър поклати глава.
— Не е жестоко. Най-обикновен въпрос.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че Дейвид вече не съществува. Не и такъв, какъвто го познаваш. Не и в общоприетия смисъл на думата. Ето защо ти трябва да направиш избор. Този избор не е нов. От Гражданската война насам се случват такива неща. Вече повече от сто години е имало десетки хиляди мъже като Дейвид. Значи е имало десетки хиляди жени в твоето положение.
— И какво?
— И те всички са направили своя избор.
— Дейвид все още съществува.
— В спомените ти. Но не и в света.
— Той не е мъртъв.
— Но не е и жив.
Вон не отговори. Вместо това се обърна, извади от шкафа една чаша от фин порцелан и я напълни с кафе от машината. Подаде чашата на Ричър и попита:
— Какво имаше в кашона на Търман?
— Видяла си кашона?
— Прескочих стената десет секунди след теб. Не можех да чакам в колата.
— Не съм те видял.
— Това беше планът. Но аз те видях. Видях всичко. Чух какво ти каза: „Ела с мен тази вечер.“ Сигурно те е зарязал някъде, нали?
Ричър кимна.
— Форд Шоу, щата Оклахома. Военна база.
— И ти се хвана?
— Естествено.
— Значи не си толкова умен, колкото си мислиш.
— Никога не съм твърдял, че съм умен.
— Какво имаше в кашона? — попита Вон.
— Един буркан.
— А какво имаше в буркана?
— Сажди — отвърна Ричър. — Изгорели хора. Изстъргват ги от метала.
Вон седна до масата.
— Това е ужасно — каза тя.
— Още по-зле — каза Ричър. — Сложно е.
— Как така?
Ричър седна срещу нея.
— Успокой се — каза той. — В комбината няма разбити хъмвита. Тях ги карат някъде другаде.
— Откъде знаеш?