Вон избута чашата си встрани и нареди пред себе си захарницата и двата прибора за сол и пипер. Подреди ги в един ред. После протегна показалеца си и побутна солницата, за да я извади от реда. После пак я побутна, за да я събори.
— Това е по-малката група — каза тя. — Хората от лявата ръка, които са действали зад гърба на Търман. За да помагат на дезертьорите.
Ричър не отговори.
— Знаеш ли кои са? — попита Вон.
— Нямам представа.
— Искам да разбера.
— Защо?
— Защото най-голямото ми желание е да ги арестуват. Искам да разполагам със списък с имената им, когато се обадя на ФБР.
— Добре.
— Защо, ти не искаш ли?
— Не — отвърна Ричър. — Не искам.
Вон беше добре възпитана и вярваше в провинциалните ценности, затова не искаше да се карат в закусвалнята. Просто хвърли някакви пари на масата и излезе. Ричър излезе след нея, както се очакваше от него. Тя зави надясно по улица „Втора“ и тръгна на изток. Към по-тихия край на града или обратно към мотела, или към полицейското управление. Ричър не беше сигурен кое от трите. Или искаше да останат насаме, или да изиска данните за телефонните обаждания от жената в мотела, или да седне пред компютъра в управлението. Вървеше бързо, но Ричър лесно я настигна. Тръгна до нея и зачака тя да заговори първа.
— Ти знаеше за това още вчера — каза тя.
— Още онзи ден — отвърна той.
— Как разбра?
— По същия начин, по който разбрах, че пациентите в болницата на Дейвид са военнослужещи. Всички бяха млади мъже.
— Но изчака онзи камион да прекоси границата, преди да ми кажеш.
— Да, точно така.
— Защо?
— Защото не исках да го спреш.
— Защо не?
— Защото исках Роджърс да успее да избяга.
Вон спря.
— Господи боже, ти си бил военен полицай!
— Тринайсет години — кимна Ричър.
— И си преследвал хора като Роджърс!
— Да, точно така.
— А сега си преминал на тъмната страна?
Ричър не отговори.
— Познаваше ли Роджърс? — попита Вон.
— Никога не го бях чувал — отвърна Ричър. — Но познавам десетки хиляди като него.
Вон отново закрачи напред. Ричър тръгна в крачка с нея. Тя спря на петдесет метра преди мотела. Пред полицейското управление. Тухлената фасада изглеждаше студена в сивата светлина. Алуминиевият надпис изглеждаше още по-студен.
— Те имат дълг — каза Вон. — Ти също. Дейвид е изпълнил своя дълг. Те трябва да изпълнят своя, както и ти.
Ричър не отговори.
— Войниците трябва да отидат, където им заповядат продължи тя. — Трябва да изпълняват заповеди. Те нямат избор. А ти си положил клетва. И трябва да я спазваш. Те са предали страната си. Те са страхливци. И ти също. Не мога да повярвам, че спах с теб. Ти си едно нищо. Отвращаваш ме. Повдига ми се от теб.
— Дългът е къща от карти — каза Ричър.
— Какво означава това, по дяволите?
— Аз отидох, където ми заповядаха. Изпълнявах заповеди. Правех всичко, което ми заповядат, и гледах как десетки хиляди правят същото. И дълбоко в себе си ние бяхме щастливи. Разбира се, постоянно се оплаквахме и мърморехме като всички войници. Но бяхме щастливи, че изпълняваме дълга си. Защото дългът е сделка, Вон. Дългът работи и в двете посоки. Ние изпълняваме дълга си към тях, а те ни се отплащат със същото. И това, което ни дължат, е тържествено обещание да рискуват живота ни само ако има адски добра причина. През повечето време, така или иначе, грешат, но ние обичаме да си представяме, че има някаква добра воля. Поне мъничко. А сега нея я няма. Сега всичко е политическа суета и предизборна кампания. Това е. И хората го знаят. Не можеш да излъжеш войник. Те са виновни, че не изпълниха дълга си, а не ние. Те измъкнаха картата в основата на къщата, на която се крепи всичко, и къщата се срина. А хората като Андерсън и Роджърс останаха там, за да гледат как убиват и осакатяват приятелите им и да си мислят: „Защо? Защо да се занимаваме с тази гадост?“
— И ти вярваш, че най-добрият отговор е да дезертираш?
— Всъщност не. Всъщност вярвам, че най-добрият отговор е цивилните да си станат от дебелите задници и да гласуват така, че да изхвърлят измамниците. Трябва да упражнят контрол. Ето го техния дълг. Следващата най-голяма карта в основата на къщата. Но тази карта също я няма. Така че не ми говори за дезертиране. Защо войниците да са единствените, които не дезертират? Къде изчезнаха двете посоки, в които работи дългът?
— Ти си служил тринайсет години, а сега подкрепяш дезертьорите?