— При дадените обстоятелства разбирам защо са взели подобно решение. Точно защото съм служил тринайсет години. Аз служих по хубаво време. Иска ми се и те да бяха служили по същото. Аз обичах армията. И ненавиждам това, в което я превърнаха. Чувствам се така, все едно имам сестра, а тя се е оженила за някакъв боклук. Как да настоявам да не се развежда?
— Ако сега беше в армията, щеше ли да дезертираш?
Ричър поклати глава.
— Не мисля, че щях да имам толкова кураж.
— Кураж? — повтори Вон.
— Иска се много кураж да дезертираш.
— Хората не искат да чуват, че любимите им са загинали без причина.
— Знам. Но това не променя истината.
— Мразя те — каза Вон.
— Не, не мразиш мен — каза Ричър. — Мразиш политиците, командването, гласоподавателите и Пентагона.
Той помълча и добави:
— И мразиш Дейвид, защото не е дезертирал след първия път.
Вон се обърна към улицата и застина. Затвори очи. Остана така дълго време. Беше пребледняла и долната й устна трепереше. Накрая заговори. Прошепна:
— Аз го карах. Умолявах го да дезертира. Казах му, че можем да започнем отначало, където поискаме, в целия свят. Казах му, че можем да си сменим имената и всичко останало. Но той не се съгласи. Какъв глупак.
А после тя се разплака — направо на улицата, пред мястото, където работеше. Коленете й омекнаха, тя залитна и Ричър я хвана, за да я прегърне. Сълзите й напоиха ризата му. Тялото й се разтърсваше. Тя го обгърна с ръце. Притисна лицето си към гърдите му. Плачеше, хлипаше и виеше за разбития си живот, за провалените си мечти, за онова обаждане по телефона преди две години и за посещението на военния свещеник на вратата, за рентгеновите снимки и за мръсните болници, и за безкрайното съскане на респиратора.
Двамата поеха по улицата — не отиваха никъде, просто искаха да се движат. Небето беше посивяло от ниските облаци и във въздуха се усещаше миризмата на дъжд. Вон избърса лицето си в ризата на Ричър и оправи косата си с ръце. Примигна силно няколко пъти, преглътна и си пое дълбоко дъх. Накрая отново спряха пред полицейското управление и Ричър видя как очите й се плъзнаха по редицата от алуминиеви букви на тухлената фасада.
„Полицейско управление на Хоуп“.
— А защо Рафаел Рамирес не е успял да избяга? — попита тя.
— Рамирес е различен — отвърна Ричър.
66
Ричър се обърна към Вон.
— Едно обаждане от бюрото ти ще обясни всичко. Най-добре да отидем и да се обадим. И бездруго сме тук. Мария е чакала предостатъчно.
— Едно обаждане до кого? — попита Вон.
— До базата на военната полиция западно от Диспеър. Вие сте уведомени за тях, значи и те са уведомени за вас. Така че ще окажат съдействие.
— Какво да ги попитам?
— Накарай ги да ти изпратят по факса досието на Рамирес. Те ще попитат: „На кого?“ Ти ще им кажеш да не се правят на ударени, защото знаеш, че Мария току-що е била при тях, така че знаеш и кой е той. Нека да разберат, че знаем колко време е била Мария при тях — двайсет и един часа, предостатъчно да се сдобият с всички досиета на света.
— И какво ще открием?
— Моето предположение е, че преди две седмици Рамирес е бил в затвора.
Факсът в полицейското управление на Хоуп беше стар и квадратен, монтиран на специална количка. В началото сигурно е изглеждал ефикасен и елегантен, сега беше мръсен и износен от употреба. Но работеше както трябва. Единайсет минути след като Вон затвори телефона, машината оживя, започна да жужи, глътна една бяла страница и когато я изплю обратно, на нея имаше текст.
Не беше много. Досието съдържаше най-основните факти. Твърде слаб резултат за цели двайсет и един часа работа с бюрократичната машина. Но това се обясняваше от факта, че въпросите се задаваха от пехотата, а отговорите се даваха от морските пехотинци. Съгласуваността между отделните клонове на армията не беше от най-добрите.
Рафаел Рамирес беше редник от морската пехота. На осемнайсет години го бяха изпратили в Ирак. На деветнайсет го бяха изпратили за втори път. На двайсет беше дезертирал, защото му предстоеше трето изпращане в Ирак. Беше избягал, но пет дни по-късно го бяха арестували в Лос Анджелис и го бяха задържали, докато организират военен съд в Пенделтън.
Датата на ареста беше отпреди три седмици.
— Да отидем да намерим Мария — каза Ричър.
Намериха Мария в стаята в мотела. На леглото й имаше вдлъбнатина на мястото, където беше седяла, за да бъде на топло, да пести енергия, да убива времето, да оцелява. Мария им отвори неохотно, сякаш не се съмняваше, че всички новини ще бъдат лоши. По лицето на Ричър не се четеше нищо, което да промени това убеждение.