Минаха две секунди.
— Нищо — каза Вон.
— Почакай — успокои я Ричър.
Минаха четири секунди.
После пет.
Двамата гледаха в далечината. Сините светлини на комбината потрепваха в мрака, накъсвани от дъждовните капки, сякаш бяха далечни звезди.
Минаха шест секунди.
После седем.
След това хоризонтът изведнъж се обля в ослепителна бяла светлина, която изпълни цялото предно стъкло и продължи да се разширява. Дъждът около нея мигновено се изпари и във всички посоки полетяха струи бял дим, все едно бяха изстреляни стотици хиляди ракети едновременно. Последва ги черна вълна от сажди, която светкавично се превърна в облак с диаметър от два километра. Облакът се пръсна, пронизван от яростни бели стрели на местата, където през него преминаваше шрапнел, нажежен до бяло, със скорост двайсет и пет хиляди километра в час.
Все още не се чуваше нищо. Имаше само ослепителна светлина и абсолютна тишина.
Ако въздухът беше неподвижен, на звуковите вълни щяха да им трябват четиринайсет секунди, за да изминат петте километра, които ги деляха от Ричър и Вон. Но въздухът не беше неподвижен. Въздухът се движеше с огромна скорост, тласкан от ударната вълна. Затова закъсня само с три секунди след светлината. Пикапът се люшна назад и се разтърси от експлозията — първо от един чист и оглушителен трясък, а после от отвъдните писъци на шрапнела и демоничното кречетало на милиони твърди отломки, които разкъсваха всичко по пътя си. Въздухът се втурна да запълни вакуума, образуван от експлозията, пикапът се люшна в обратната посока и черният облак просто изчезна, отнесен от ураганния вятър, и вече нямаше какво да се види, освен отраженията на отделни пламъци и облаците от изпаренията; и нямаше какво да се чуе, освен равномерното трополене на шрапнела, който се сипеше по земята от пет километра височина. След десет дълги секунди вече не се чуваше и това, а само търпеливото барабанене на дъжда по покрива на колата.
73
Вон повика за подкрепление целия състав на полицейското управление в Хоуп. След трийсет минути и четиримата помощници на полицията, нейният партньор от управлението, полицаят от регистрацията и дори началникът на управлението бяха строени от западната страна на последната застроена пресечка на Диспеър. Не пропуснаха никого. Появи се и щатската полиция. След един час бяха пристигнали три коли. В рамките на следващите четири часа пристигнаха още пет. Бяха минали по дългия път. Всички знаеха, че в комбината е имало уран. От щатската полиция потвърдиха, че военната полиция е блокирала шосето на запад, в периметър от осем километра. Зората наближаваше и военните полицаи вече бяха започнали да спират първите пристигащи камиони.
Дъждът най-сетне спря и небето стана ярко синьо, а въздухът беше прозрачен като кристал. Ричър веднъж беше прочел едно стихотворение, в което зората след дъждовна нощ се сравняваше с внезапното спокойствие след дълга болка. Беше прекалено студено, така че от мократа земя не се издигаше пара. Планините изглеждаха на хиляди километри разстояние, но се виждаха и най-малките подробности. Скалистите върхове, боровите гори, границата на гората и на заснежените райони. Ричър взе назаем един бинокъл от началника на полицейското управление на Хоуп и се изкачи на третия етаж на последната сграда в западния край на града. Пребори се с един заял прозорец, приклекна, подпря лакти на перваза и фокусира бинокъла в далечината.
Нямаше много за гледане.
Бялата метална стена беше изчезнала. От нея бяха останали само няколко парчета разкъсан метал, разпръснат на стотици метри наоколо. Самият комбинат се беше превърнал в черна димяща яма, а крановете бяха преобърнати, смачкани и разкривени. Пресите бяха съборени от бетонните си основи. Всичко по-малко от тях беше пръснато на парчета, които бяха твърде миниатюрни, за да се идентифицират. От фургоните нямаше и следа. Къщата на Търман беше заличена от лицето на земята. Стените й бяха натрошени на трески. Каменната стена беше превърната в хоризонтално скално поле, което приличаше на разсипана сол. Растителността беше унищожена. От дърветата бяха останали само обгорени чуканчета. Хангарът беше унищожен, а от самолета не беше останало нищо.
Щетите бяха опустошителни.
По-добре тук, отколкото някъде другаде, помисли си Ричър.
Когато се върна на улицата, ситуацията се беше променила. Бяха пристигнали представителите на федералните агенции. Носеха се слухове. Радарът на ВВС в Колорадо Спрингс беше засякъл метални осколки на височина пет километра, които бяха останали там цяла секунда, преди да започнат да валят по земята. Безпилотните самолети, с които проверяваха радиационните нива, вече бяха във въздуха и се приближаваха към епицентъра на експлозията в стесняващи се кръгове. Дъждът беше истинска благословия. Смяташе се, че прахът от обеднения уран е силно хигроскопичен. Така че нямаше да се разпространи. Агенциите се бяха свързали с всички производители в щатите Колорадо, Небраска и Канзас. Трябваше им ограда от телена мрежа с дължина почти трийсет километра. Мястото на експлозията трябваше да бъде оградено завинаги — в радиус от пет километра. На всеки два метра от оградата щяха да поставят табели с предупреждение за радиоактивна опасност. Агенциите вече разполагаха с табелите на склад, но трябваше да си поръчат самата ограда.