Е, кое от двете беше?
Има само един начин да се провери.
Ричър напипа гънките на дрехите на хълбока и рамото и завъртя тялото настрани. Беше доста тежко. От разстоянието между ръцете си предполагаше, че човекът е висок някъде сто седемдесет и два сантиметра, а тежеше към шейсет и четири килограма, значи беше по-вероятно да е мъж. Жена, която участва в маратони, щеше да бъде много по-лека — някъде четирийсет и осем килограма. Без да изпуска гънките на дрехите, Ричър завъртя трупа и го отпусна по гръб. После отново разпери пръсти и продължи претърсването от главата.
Със сигурност беше мъж.
Челото беше кокалесто и ръбато, а по брадичката и горната устна беше набола четиридневна брада. Бузите и гърлото бяха по-гладки.
Значи млад мъж, почти момче.
Скулите бяха ясно изразени. Очите бяха твърди и сухи — като топчета за игра. Кожата на лицето беше твърда и стегната. По нея бяха останали песъчинки, но не много. Кожата беше прекалено суха, за да ги задържи. Устата също беше суха — и отвътре, и отвън. Сухожилията на врата се усещаха ясно. Бяха опънати като струни. Никъде не напипваше подкожни мазнини. Почти не се усещаше плът.
Ричър си помисли, че човекът не беше приемал храна и вода дълго време, преди да умре.
Спортната риза имаше две копчета на яката и двете бяха разкопчани. Нямаше джоб на гърдите — само малко лого, избродирано от лявата страна. Под него се усещаше тънък мускул и твърди ребра. Панталоните бяха хлабави на кръста. Нямаше колан. Обувките бяха някакви маратонки с дебел език и плътни, абсорбиращи подметки.
Ричър избърса ръце в собствените си панталони и отново започна да опипва трупа от краката нагоре, като търсеше рана. Работеше като съзнателен служител на летище, който проверява съмнителен пътник. Опипа цялото тяло отпред, после отново го обърна по очи и провери отзад.
И не откри нищо.
Нямаше никакви разрези, рани от изстрел, засъхнала кръв, подутини, кръвонасядания или счупени кости.
Ръцете бяха малки и доста деликатни, но мазолести. Ноктите бяха грапави. Нямаше пръстени. Нито на кутрето, нито пръстен от гимназията, нито брачна халка.
Ричър провери джобовете на панталона — два отпред и два отзад.
Нямаше нищо.
Нито портфейл, нито монети, нито ключове, нито телефон. Абсолютно нищо.
Ричър се отпусна на пети и вдигна поглед към небето, като мислено приканваше някой облак да се отдръпне и да пропусне малко лунна светлина. Но нищо не се случи. Нощта си остана все така тъмна. Ричър беше вървял на изток, когато се беше спънал, а после се беше обърнал. Значи в момента гледаше на запад. Той се изправи. Обърна се на четвърт оборот надясно. Сега гледаше на север. Бавно тръгна напред, като правеше малки крачки и се концентрираше върху правата линия. Наведе се, размаха ръце над земята и напипа четири камъка, големи колкото топки за бейзбол. Отново се изправи и продължи — пет метра, десет, петнайсет, двайсет.
Накрая намери пътя. Храсталаците и неравната земя отстъпиха място на чакъла, покрит с асфалт. Ричър напипа ръба на шосето с върха на обувката си. После се наведе, подреди три от камъните в триъгълник и сложи четвъртия на върха, като миниатюрна могила. След това внимателно се завъртя на сто и осемдесет градуса и тръгна обратно, като броеше крачките си. Пет метра, десет, петнайсет, двайсет. Ричър спря, приклекна и опипа земята пред себе си.
Нищо.
Той пропълзя напред с разперени ръце, като опипваше земята, докато дясната му ръка не попадна на рамото на трупа. Ричър спря и погледна небето. Облаците бяха все така плътни.
Нищо повече не може да се направи.
Ричър отново се изправи, обърна се наляво и продължи напред, обратно към Хоуп, като се препъваше в тъмното.
13
Колкото повече се приближаваше до граничната линия на Хоуп, толкова повече си позволяваше да се върне към шосето. Хоуп не беше голям град и на Ричър не му се искаше да го пропусне в тъмното. Така щеше да продължи да върви вечно, чак до Канзас. Но все пак се връщаше достатъчно бавно, така че когато най-сетне излезе на шосето и усети чакъла под краката си, до граничната линия му оставаше само около един километър. Според часовника в главата му беше полунощ. Беше развил добра скорост — почти пет километра в час, — макар че още четири пъти падна и на всеки трийсет минути се отклоняваше от курса, за да провери дали не е изгубил пътя.
Евтината настилка на пътя от Диспеър захрущя под краката му, но твърдата равна повърхност му позволи да ускори ход. Ричър влезе в ритъм и покри останалия километър за по-малко от петнайсет минути. Беше все така студено. И тъмно като в рог. Но той долови приближаването на черния асфалт. Почувства го. А после почувства и как повърхността на шосето се промени под краката му. Левият му крак се отблъсна от чакъл, а десният му крак стъпи на асфалта, гладък като кадифе.