Пет километра обратно до града, още двайсет до границата и още осем до центъра на Хоуп. Общо трийсет и три километра, които трябваше да измине бавно в студа и вятъра. Все едно караше мотоциклет, но без каска. Лицето на Ричър беше изтръпнало и очите му сълзяха, когато паркира пред закусвалнята малко преди девет часа сутринта. Патрулката на Вон не беше там. Тя не беше вътре. Закусвалнята беше полупразна. Напливът за закуска беше отминал.
Ричър влезе, седна в сепарето в дъното и си поръча кафе и закуска на сервитьорката от дневната смяна. Студентката не беше на работа. Жената му донесе чаша и я напълни от термоса, а Ричър я попита:
— Полицай Вон мина ли тази сутрин?
— Тръгна си преди половин час — отвърна тя.
— Добре ли беше?
— Стори ми се мълчалива.
— А Мария? Момичето от Сан Диего?
— Тя дойде малко преди седем.
— Закуси ли?
— Обилно.
— А Люси? Блондинката от Лос Анджелис?
— Не съм я виждала. Мисля, че е заминала.
— С какво се занимава съпругът на полицай Вон?
— Ами вече с нищо — отвърна сервитьорката.
Ричър остана с впечатление, че за нея въпросът му беше безсмислен. Все едно ситуацията трябваше да е ясна за всички.
Но точно тази ситуация не беше ясна за Ричър.
— Какво, безработен ли е? — попита той.
Жената отвори уста да му отговори, но после спря, все едно изведнъж си спомни, че ситуацията не беше ясна за всички и може би точно тя не биваше да я изяснява. Сякаш беше на ръба да се изпусне за нещо лично. Затова просто поклати глава с видимо неудобство и се отдалечи с термоса. Когато пет минути по-късно му донесе храната, изобщо не проговори.
Двайсет минути по-късно Ричър се върна при повредения пикап, подкара на юг и пресече улица „Трета“ и „Четвърта“, а после зави наляво по „Пета“. Забеляза патрулната кола на Вон, спряна до бордюра. Продължи и спря зад нея — до пощенската кутия с идеално подредените букви. Постоя по средата на улицата, без да спира двигателя. После слезе от колата, приближи се до патрулката и докосна капака на двигателя на форда. Беше още много топъл. Вон си беше тръгнала от закусвалнята преди почти цял час, но явно след това беше покарала още малко. Може би си е търсила шевролета или пък Ричър. Или пък нито едно от двете. Или и двете. Ричър се върна в пикапа, даде на заден, завъртя волана и се качи на алеята пред нейната къща. Паркира на няколко сантиметра от вратата на гаража и се измъкна от колата. Не заключи вратата. Очевидно нямаше смисъл.
Ричър мина по алеята между храстите и отиде до вратата. Сложи ключодържателя й на пръста си и почука на вратата, само веднъж. Ако беше будна, щеше да го чуе. Ако спеше, не искаше да я буди.
Беше будна.
Вратата се отвори и тя надзърна от сумрака в коридора. Косата й беше влажна от душа и сресана назад. Беше облечена с твърде голяма бяла тениска. Може би не носеше нищо друго. Краката й бяха голи. Изглеждаше по-млада и по-дребна отпреди.
— Как ме намери? — попита тя.
— В телефонния указател — отвърна той.
— Снощи пак си идвал. Разглеждал си. Една съседка ми каза.
— Къщата е хубава — каза Ричър.
— И на мен ми харесва — отвърна тя.
Вон забеляза ключовете на пикапа на пръста му.
— Трябва да ти призная нещо — каза той.
— Сега пък какво?
— Някой е изпочупил всичките ти прозорци.
Тя го бутна, за да излезе на алеята. Обърна се към колата, разгледа пораженията и каза:
— Мамка му.
После сякаш се сети, че стои на двора боса и по тениска, и се върна вътре.
— Кой беше? — попита тя.
— Има хиляди заподозрени.
— Кога стана?
— Тази сутрин.
— Къде?
— Ходих до комбината.
— Ти си идиот.
— Знам. Съжалявам. Ще ти платя за нови стъкла.
Ричър свали ключовете от пръста си и ги протегна към нея. Тя не ги взе.
— По-добре влез.
Отвътре къщата беше точно такава, каквато предполагаше. От дясно на ляво имаше гараж, после килер, кухня, дневна и две спални. Явно кухнята беше центърът на дома. Беше красива стая, с цветни шкафове и гипсови корнизи. Съдомиялната машина работеше, в мивката нямаше чинии, а плотовете бяха подредени, но все пак се усещаше, че в къщата живее някой. Имаше маса за четирима, но само с три стола. Навсякъде имаше неща, които майката на Ричър наричаше „детайли“. Сухи цветя, бутилки с натурален зехтин, които никога нямаше да се използват за готвене, стари лъжици. Майката на Ричър твърдеше, че такива неща придават характер на стаята. Самият Ричър не беше съвсем сигурен как нещо друго освен човешко същество може да има характер. Като малък приемаше нещата прекалено буквално. Но с годините беше разбрал какво имаше предвид майка му. И кухнята на Вон имаше характер.