— Да предположим, че нашето момиче се е нарекло мис Маккензи — за това нямаме доказателства, но да предположим за момент, че въпросната femme seule действително е нашата Мора. Възможно ли е да си й страшно ядосан? — Куксън започна да играе с брадата си. — Може би изпитваш към нея по-дълбоки чувства, отколкото ти се иска да признаеш. Може би си срещнал жената, която ти подхожда.
— Млъкни, Оли. И кажи да докарат каретата насам. Сам ще видиш колко силни са чувствата ми към тази измамница!
— Спести ми излишните спорове. Въпросът е сериозен и не трябва да действаш като затвореното в клетка животно, в каквото те превърна тя.
— Няма да търпя неподчинение в собствената си къща! — изкрещя младият мъж. — Нито твоето, нито нейното.
— Но тя не е тук — последва логичният отговор на управителя, който направи широк жест с ръка, обхващащ цялата къща. — Очевидно е решила да се върне в Шотландия. Защо не я оставиш да си върви?
Майлс знаеше прекрасно причината, но не възнамеряваше да я споделя с когото и да било. Взе пълната си догоре чаша и се вгледа мрачно в мъглата навън.
Момичето наистина бе влязло под кожата му, чувствата му бяха по-дълбоки, отколкото му се искаше да признае. За първи път в живота си бе отворил сърцето си за някоя жена, а тя си бе тръгнала без да каже нито една дума. Бе го отблъснала. Бе го изоставила. Думите го жилваха, жестоките удари попадаха върху едно малко и безпомощно момченце, озовало се из лондонските улици.
Болката, която отдавна бе погребал в сърцето си, внезапно се освободи от плен, но пораснала, многократно уголемена през годините на летаргия. Майлс се хвърли яростно срещу й, тъй като тя бе негово творение. Защо бе решил, че Мора е нещо по-специално? Какво в нея го бе накарало да мисли за общото им бъдеще? Защо се измъчваше от откритието, че тя не бе жената за него? Отговорът бе прост: момичето го обичаше. Защо иначе щеше да му отдаде невинността си и да му стане любовница? Несъмнено нещо, което бе казал, я бе разстроило или пък някаква катастрофа я бе призовала обратно в дома й? Но, по дяволите, трябваше да му каже! Бяха отишли прекалено далеч в отношенията си, за да позволят помежду им да застанат някакви глупави недоразумения.
— Има и други новини — обади се тихо Оли.
Майлс въздъхна, едновременно уморен и обнадежден. Нямаше представа какво ще каже на Мора или какво ще направи, когато си я върне, но едно бе сигурно — нито една жена досега не си бе отишла доброволно от леглото му и той нямаше да позволи на Мора Форбс да бъде първата!
— На връщане срещнах Робърт Харпър — продължи Куксън. — Изглежда е получил силен пристъп на mal de mer6.
— Радвам се — отвърна саркастично младият мъж. — Едно по-дълго боледуване би се отразило на деликатния му организъм.
Оли се изхили.
— Запътил се е насам.
Майлс изпъшка.
— Само това ми липсваше след двете безсънни нощи. — Спря, а когато заговори отново, гласът му определено приличаше на женски. — Несъмнено милият Робърт и неговият компаньон очакват да останат за вечеря.
Управителят се засмя.
— Може пък да имаме късмет, и Робърт и Джефри да имат друг ангажимент. — След това добави вече по-сериозно. — Маки, както обикновено, ще свърши своята работа в кухнята, макар все така да отказва да стъпи в стаята, в която се намира Харпър. Честно казано, нямаме кой знае какво да му предложим, след като момичето си…
— Качила ли се е на кораба? — прекъсна го младият мъж.
— Не. Освен това разпитах из всички близки страноприемници, но никъде не е записана. Поставих още един пазач при кораба. Ще разберем веднага, щом се качи.
— Кой е капитанът?
— Някой си Кларънс Хокър — усмихна се Оли.
Майлс се отпусна отново върху стола си.
— Кажи на Уилям да занесе каса бренди на този Хокър и да го помоли да задържи кораба на пристанището, до следващо нареждане. Нека тя да мисли, че е успяла да ми се изплъзне.
— Добре. Да обявя ли край на издирването?
— Да, и им плати повече от обещаното. Заслужиха си наградата.
Куксън го изгледа възмутен.
— Но аз открих кораба.
— Затова си и мой управител.
— Това, несъмнено, е един от най-малките капани в изпълнения ми с възнаграждения живот — оплака се Оли.
— Точно така — отвърна, без да се трогне ни най-малко, Майлс.
Куксън умееше чудесно да се защити сам. И мълчанието му доказваше това.
— В такъв случай въпросът е уреден — надигна чашата си младият мъж. — За вечерта в компанията на Робърт Харпър, нищо че е неприятен! И за закуската с мистериозната femme seule, която само си мисли, че тръгва за Абърдийн.