— Не — бутна ръката му Майлс. — От години не съм си пускал брада и тази перспектива ми се струва привлекателна.
Управителят вдигна рамене.
— Както желаеш. А и щом ще ходиш в Шотландия, така по-няма да се отличаваш от косматите й обитатели.
— Точно това смятам да направя — отвърна безгрижно младият мъж, но веднага след това сподели най-големите си опасения. — Оли, ако нещата не се развият така, както ги планираме, ако не ме пуснат…
— Не разчитайте на това, сър.
— Но ако все пак се случи немислимото, нали ще се грижиш за Сюизън?
— Все едно че е моя дъщеря.
Облекчен от най-тежкия си товар, Майлс насочи мислите си върху осъществяването на най-близките си планове. Усмихна се дяволито при мисълта какво щеше да стори на Мора, когато я открие и какво — на Робърт.
— Седни, Оли. — Взе бръснача от ръката му и отряза дебело парче от кекса. — Ето какво трябва да кажеш на Робърт…
— Оли е тук — изсъска Джефри, а очите му светеха възбудено, докато надничаше през прозореца.
С канареножълтия си сюртук и тъмновиолетовите бричове, той приличаше на пораснало момче, едва сдържащо радостта си.
— О, Раби! С дневен черен костюм е.
Първият импулс на Робърт бе да отиде до прозореца при спътника си, но след като бе очаквал толкова години този момент, сложи юзди на желанието си. Не бе очаквал лично посещение. Идеята обаче бе безкрайно приятна. Великолепният му план бе успял. Майлс бе мъртъв. Най-неочаквано почувства пристъп на тъга. Да планира унищожаването на Майлс бе едно, да се изправи пред свършения факт — съвсем друго. Познаваше го от години и ето, че сега той си бе отишъл завинаги. Нищо подобно нямаше да се случи, ако бе пожелал да подели с него богатството си.
— Какво има?
Гласът на Джефри се бе превърнал в нервен шепот.
— Нищо, любов моя. — Робърт изолира сантименталните си мисли за мъртвия. — Почакай Пиер да въведе Куксън, скъпи. А после ще можеш да го посрещнеш във вестибюла и лично да го съпроводиш дотук.
— Добре. — И компаньонът му се затича към вратата.
— Не толкова буйно, скъпи. И махни тази усмивка от лицето си.
— Oui, oui — побърза да отвърне Джефри и се спусна надолу по стълбата, като междувременно оправяше дантелите по ръкавите си.
Неспособен да стои на едно място, Робърт стана от стола си и започна да крачи назад-напред. От светлата просторна стая се откриваше прекрасна гледка към Сена, с увисналите отгоре й каменни мостове, по чиито брегове бяха разположени безчет сергии за книги и цветя. Мрачните учени от Rive gauche8 контрастираха рязко с купувачите с аристократичен произход от модния Rive droite9. В далечината многобройните парижки камбанарии и шпилове достигаха почти до небето.
Робърт бе заобиколен от тапицирани с брокат столове и канапета и безчет маси и масички от полиран дъб. Тази обстановка обаче щеше да изглежда посредствена в сравнение с разкоша, в който щеше да потъне в най-скоро време. Щеше да наеме най-изкусните занаятчии и декоратори. Един ден в най-близкото бъдеще по тези стени щяха да увиснат картини на най-добрите художници, по пода щяха да застелят персийски килими. В най-близко време щеше да се сдобие и с великолепно жилище в Лондон. Щеше да наследи дома на Майлс в Мейфеър.
До деня, в който морето погълна Едуард, Робърт бе живял в сянката на брат си. Вечно ги сравняваха и той вечно бе по-лошият във всяко отношение. Мразеше морето, водата. Ставаше му лошо дори само при вида на димящата вода в минералните бани. Това отвращение го бе превърнало в малкия брат, на когото не се гледаше с добро око. По право наследството от кораби трябваше да остане за него.
Сгърчи се при спомена за смазващото го неудобно положение, в което бе поставен от начина, по който го бе отхвърлил Едуард и от съжалението на Сибийл.
И тогава се бе появил Майлс Кънингам. Неопитният юноша не бе изпитал нито една от тези емоции. Нещо повече, дори не бе траурил както подобава за своя благодетел. О, не. Безочливият Майлс бе прехвърлил вещите си в очукания сандък на Едуард и бе отплавал, като бе оставил Робърт да утешава Сибийл и Сюизън. Година по-късно, след смъртта и на Сибийл, отново той трябваше да прикотка момичето. Но повече нямаше да му се наложи да го прави. Бе направил нужното, за да бъде сигурен, че тя няма да скърби за смъртта на доведения си брат. Въпреки това Робърт щеше да направи нов опит. Все щеше да изтърпи още едно пътуване до Шотландия. И без това го бе правил по веднъж всяка година през изминалото десетилетие.
Щом дочу приближаващите се стъпки, съсредоточи мислите си върху предстоящата среща. И едва не се изсмя на глас, когато зърна Куксън.