— Прави са да мислят така, защото аз, my dear, възнамерявам да направя всичко, което е по силите ми, за да накарам Хуан Луис да установи приятелски отношения със сънародниците ми. Не искам да се примиря с мисълта, че вашата война може да завърши с победа на националистическата армия и Германия да се окаже съюзница на Испания, а Великобритания — неин враг. Имам две причина за това. Първата има чисто патриотичен характер: искам родината на мъжа, когото обичам, да е приятел на моята страна. Втората причина, however69, е много по-прагматична и обективна: ние, англичаните, не вярваме на нацистите, нещата започват да загрубяват. Може би е малко преждевременно да се говори за още една европейска война, но никога не се знае. И ако това се случи, бих искала Испания да е на наша страна.
Едва се сдържах да не възразя, че нещастната ми родина не е в състояние да крои планове за никаква бъдеща война, че си има достатъчно беди с войната, която преживяваме. Тази война, изглежда не я интересуваше, въпреки че беше любовница на толкова влиятелна особа. Реших все пак да не възразявам, а да поддържам разговора за бъдещето, което може би никога нямаше да настъпи и да не се задълбочавам в трагедията на настоящето. Денят ми беше достатъчно обременен с горчилка, за да прибавям нова доза тъга.
— И как смяташ да го направиш? — попитах аз.
— Well, не мисли, че имам кой знае какви лични контакти в Уайтхол, not at all70 — изсмя се тя. Мислено си отбелязах да попитам Феликс какво е Уайтхол, но прикрих невежеството си, като си дадох вид, че слушам съсредоточено. Тя продължи: — Знаеш обаче как стават тези неща — мрежи от познати, приятели на приятелите… Така че реших да опитам първо с едни мои приятели тук, в Тетуан, полковник Хал Дюранд, генерал Норман Бейкън и жена му Мери. Всички те имат отлични контакти във Форин Офис. В момента са в Лондон, но смятам по-нататък да се срещна с тях, да им представя Хуан Луис, за да поговорят и да се сближат.
— И мислиш, че той ще се съгласи, ще допусне да се намесваш в служебните му дела?
— But of course, dear. Разбира се — потвърди тя без капка съмнение, като отметна с изящен жест на главата още една къдрица от косата си. — Хуан Луис е изключително интелигентен. Познава отлично германците, живял е с тях дълги години и се опасява, че цената, която Испания ще трябва да плати впоследствие за помощта, която получава, ще се окаже много солена. Освен това има високо мнение за англичаните, защото ние никога не сме губили война. Той е военен и за него тези неща са много важни. Но най-важното, скъпа Сира, е, че Хуан Луис ме обожава. Както непрекъснато повтаря, за своята Розалинда е способен да слезе в самия ад.
Станахме, когато масите на терасата вече бяха подготвени за вечерята и следобедните сенки пълзяха по оградите. Розалинда настоя да плати обяда.
— Най-сетне накарах мъжа си да ми преведе издръжката. Нека да почерпя.
Тръгнахме бавно към колата и поехме по обратния път за Тетуан почти навреме, за да се вместя в дванайсетте часа, които ми бе отпуснал комисар Васкес. По време на това пътуване обаче обърнахме не само географската посока, но и посоката на общуването ни. Ако на отиване и през останалата част на деня Розалинда бе обсебила разговора, то на връщане бе настъпил моментът да разменим ролите си.
— Сигурно ме смяташ за ужасно досадна, защото през цялото време говорихме за мен. Сега е твой ред. Tell me now, разкажи ми как минаха сутрешните ти ангажименти?
— Зле — отвърнах лаконично.
— Зле?
— Да. Много зле.
— I’m sorry, really. Съжалявам. Нещо важно?
Можех да кажа „не“. В сравнение с нейните тревоги моите проблеми не притежаваха необходимите съставки, за да събудят интереса й: в тях не бяха замесени висши военни, консули и министри, нямаше политически интереси, нито държавни въпроси или предсказания за световни войни — нищо, което да е свързано с изтънчените и неспокойни среди, в които тя се движеше. В скромния обхват на моите тревоги имаше място само за шепа непосредствени беди, които можеха да се преброят на пръстите на ръката: една предана любов, един неизплатен дълг и един несговорчив управител на хотел, всекидневните усилия да разработя едно ателие, една родина, потънала в кръв, в която не можех да се върна, и тъгата по една отсъстваща майка. Можех да й кажа „не“, да отвърна, че моите малки трагедии са маловажни. Можех да премълча проблемите, които имах, да ги спотая и да ги споделям единствено в тъмнината на пустия си дом. Да, можех. Но не го направих.