— Какъв вид шантаж?
— Лична среща с Хуан Луис и привилегирован достъп до официалния живот в Тетуан за няколко седмици. В замяна се задължава да ни свърже с лицето, което търсим в Мадрид.
Преглътнах, преди да задам въпроса си. Боях се да не ми каже, че само през трупа й някой ще изнудва по този жалък начин най-висшия сановник на испанския протекторат в Мароко. При това някакъв безпринципен и непознат журналист, който в замяна ще направи услуга на една обикновена шивачка.
— А ти какво му каза? — осмелих се най-после да попитам.
Тя сви рамене с жест на примирение.
— Да ми прати телеграма с датата, на която пристига в Танжер.
26.
Маркъс Логан пристигна, влачейки единия си крак, почти оглушал с едното ухо и с ръка, провесена на кърпа през врата. Всичките му наранявания бяха от едната страна на тялото лявата, която била по-близо до избухналия снаряд, който го повалил и едва не го убил, докато отразявал за агенцията си атаките на артилерията на националистите в Мадрид. Розалинда беше уредила служебна кола да го вземе от пристанището в Танжер и да го откара директно в хотел „Насионал“ в Тетуан.
Чаках ги в едно от плетените кресла във вътрешния двор, сред саксии и изрисувани с плетеници плочки. По покритите с решетки стени пълзяха увивни растения, а от тавана висяха големи марокански фенери. До мен долиташе неясният говор от чуждите разговори и ромонът на малък фонтан.
Розалинда пристигна, когато последните лъчи на следобедното слънце проникваха през стъкления покрив; журналистът — десет минути по-късно. В дните преди това аз си бях изградила представа за импулсивен и рязък човек с неприятен нрав, достатъчно нагъл, за да се опита да сплаши всеки, който застане на пътя му към целта. Но бях сгрешила, както обикновено грешим, когато градим предварителни мнения върху крехката основа на една обикновена постъпка или няколко думи. Сгреших и разбрах това веднага щом журналистът изнудвач мина под входната арка на двора с разхлабен възел на вратовръзката и измачкан ленен костюм.
Позна ни веднага. Достатъчно беше да обходи с поглед помещението и да установи, че ние сме единствените млади жени без компания: една блондинка, очевидно чужденка, и една чистокръвна испанска брюнетка. Приготвихме се да го посрещнем, без да ставаме, със скрити зад гърбовете бойни томахавки, в случай че се наложи да се браним от един неудобен гост. Не се наложи обаче да ги вадим, защото Маркъс Логан, който се появи в тази африканска привечер, би могъл да събуди у нас всякакво друго чувство, но не и страх. Беше висок, около трийсет и пет годишен мъж. Кестенявата му коса бе леко разрошена и когато се приближи с куцукане, подпирайки се на бамбуков бастун, забелязахме, че лявата страна на лицето му е осеяна с рани и синини. Макар че по вида му не можеше да се съди какъв е бил преди инцидента, който едва не бе отнел живота му, в този момент той беше просто едно страдащо тяло, така че щом ни поздрави с любезността, която окаяното състояние му позволяваше да изрази, се стовари на едно кресло, опитвайки безуспешно да прикрие болките и умората, натрупана по време на дългото пътуване.
— Mrs Fox and Miss Quiroga, I suppose71 — бяха първите му думи.
— Yes, we are, indeed — отвърна Розалинда на английски. — Now meeting you, Mr Logan. And now, if you don’t mind, I think we should proceed in Spanish; I’m afraid my friend won’t be able to join us otherwise72.
— Разбира се, извинете — каза той, като се обърна към мен на чудесен испански.
Нямаше вид на безскрупулен изнудвач, а само на професионалист, които си изкарва прехраната както дойде и се възползва от всяка представила се възможност. Като Розалинда, като мен самата. Като всички в тези времена. Преди да пристъпи към въпроса, който го беше довел до Мароко, и да поиска Розалинда да потвърди това, което му бе обещала, той предпочете да ни се представи. Работел за британска информационна агенция и бил акредитиран да отразява войната в Испания. Макар че живеел в столицата, постоянно бил в движение. Докато се случило неочакваното. Откарали го в болница в Мадрид, оперирали го по спешност и при първа възможност го евакуирали в Лондон. Прекарал няколко седмици в Кралската болница в Лондон и търпеливо понасял болките и лечението, прикован към леглото, копнеещ да се върне към активния живот.
Когато научил, че човек, свързан с висшия комисар на Испания в Мароко, се нуждае от информация, която той можел да предостави, въздъхнал с облекчение. Съзнавал, че физическото състояние не ще му позволи да се върне към някогашните постоянни пътувания из полуострова, но едно посещение в протектората би му дало възможност да продължи възстановяването си, като поднови донякъде професионалния си живот. Преди да получи разрешение да пътува, трябвало да се пребори с лекарите, с шефовете си, както и с всеки, който се доближавал до леглото му с намерение да го убеди да не се движи, което, прибавено към състоянието му, го изкарвало извън кожата. После поиска извинение от Розалинда за рязкото си държане по време на телефонния разговор, сви и изпружи краката си няколко пъти с болезнена гримаса и накрая насочи вниманието си към по-належащи въпроси.
72
Да, ние сме. Приятно ни е да ви видим, господин Логан. А сега, ако позволите, мисля, че трябва да минем на испански. Боя се, че в противен случай приятелката ми няма да може да участва в разговора ни (англ). — Б.пр.