— Защо? — попитахме двете в един глас.
Журналистът сви рамене, докато отпиваше дълга глътка вино.
— Помага срещу болката — оправда се той, докато вдигаше чашата, сякаш за да ни покаже лечебното й действие. — Всъщност — продължи — не знам защо Ланс не се върна в Англия, така и не изтъкна каквато и да е причина, която да обясни постъпката му. Преди началото на войната пребиваващите в Мадрид англичани, както и почти всички чужденци, не вземаха страна в испанската политика и наблюдаваха положението с безразличие, дори с известна ирония. Знаеха, разбира се, за напрежението между десницата и левите партии, но го възприемаха като поредната проява на своеобразието на страната, като част от националния фолклор. Биковете, сиестата, чесънът, зехтинът и враждата между братя — всичко толкова живописно, толкова испанско. До момента, в който конфликтът избухна, и тогава видяха, че нещата са сериозни, и побързаха да напуснат Мадрид възможно най-бързо. С няколко изключения, какъвто е случаят с Ланс, който реши да изпрати жена си у дома и да остане в Испания.
— Доста безразсъдно, нали? — подхвърлих аз.
— Може би е малко луд наистина — каза той полушеговито. — Но е свестен човек и знае какво прави. Не е някакъв неразумен авантюрист, нито опортюнист от онези, които никнат като гъби в днешно време.
— С какво точно се занимава? — попита Розалинда.
— Оказва помощ на онези, които се нуждаят от нея. Извежда от Мадрид когото може, откарва го до някое средиземноморско пристанище и там го качва на британски кораб — няма значение дали е военен, пътнически или товарен.
— Взема ли пари? — попитах аз.
— Не. Нищо. Той не печели нищо. Друг печели от тази работа, но не и той.
Щеше да ни обясни още нещо, но в този момент до масата ни се приближи млад офицер с бричове, лъснати до блясък ботуши и шапка под мишница. Поздрави по военному с вглъбено изражение и подаде на Розалинда един плик. Тя извади от него сгънат лист, прочете го и се усмихна.
— Много съжалявам, но трябва да ме извините — каза тя, като прибираше бързо вещите си в чантата. Табакерата, ръкавиците, бележката. — Изникна нещо нечакано. Извинете, неочаквано — поправи се тя. После прошепна развълнувано на ухото ми: — Хуан Луис сее върнал от Севиля по-рано от предвиденото.
Въпреки спуканото си тъпанче, журналистът вероятно също чу думите й.
— Вие си продължете разговора, после ще ми разкажете — добави тя високо. — Сира, darling, ще се видим скоро. А вие, Логан, бъдете готов за утре. Една кола ще ви вземе в един часа. Ще обядвате в дома ми с висшия комисар, а после ще имате на разположение целия следобед, за да проведете интервюто си.
Младият офицер придружи Розалинда до вратата под любопитните погледи на посетителите. Когато изчезнаха от полезрението ни, помолих Логан да продължи обясненията си от мястото, на което ги беше прекъснал:
— Щом Ланс не получава никаква печалба и не се ръководи политически подбуди, защо прави всичко това?
Той отново сви рамене, неспособен да изтъкне разумно обяснение.
— Има такива хора, наричат ги алени огнивчета73. Ланс е особен човек, нещо като кръстоносец на изгубени каузи. Твърди, че в действията му няма политически елемент, че подбудите му са чисто хуманни. Вероятно щеше да постъпи по същия начин с републиканците, ако бе попаднал в зоната на националистите. Може би, причината е, че е син на каноник в катедралата на Уелс, знам ли. Когато бунтът избухна, посланикът сър Хенри Чилтън и по-голямата част от персонала му се бяха преместили в Сан Себастиан, да прекарат лятото там и начело на посолството в Мадрид остана един служител, който не успя да бъде на висотата на събитията, така че Ланс, като ветеран на британската колония, пое съвсем естествено юздите на управлението. Както казвате вие, испанците, без да чака помощ нито от Бога, нито от дявола, отвори вратите на посолството, за да даде убежище на британските поданици — някъде около триста души според информацията, която имам. Никой от тях не беше пряко ангажиран с политика, но в голямата си част бяха консерватори, симпатизиращи на десницата, така че потърсили дипломатическа закрила веднага щом осъзнаха накъде вървят нещата. Събитията обаче надхвърлиха очакванията и стотици други хора потърсиха убежище в посолството. Твърдяха, че са родени в Гибралтар или на английски кораб по време на пътуване, че имат роднини във Великобритания, че са сключвали сделки с Британската търговска камара; какви ли не лъжи, за да си осигурят закрилата на нашето знаме.
73
По заглавието на книгата „Аленото огнивче“ на английската писателка Емушка Орси (1865–1947 г.), един от най-известните шпионски романи на епохата. В книгата група млади англичани спасяват представители на аристократични семейства, станали невинни жертви на терора по време на Френската революция — Б.пр.