Не казах нищо повече, знаех, че сълзите ми ще бликнат всеки момент.
— Трябва да тръгвам. Утре ще ставам рано, имам много работа, благодаря за вечерята, благодаря за всичко…
Изрекох тези думи със сподавен глас, бързешком, като в същото време станах и грабнах чантата си. Не вдигнах глава, за да не забележи стичащите се по лицето ми сълзи.
— Ще ви изпратя — каза той и се надигна, като се опита да прикри болката си.
— Благодаря, няма нужда — живея наблизо, зад ъгъла. — Обърнах се и тръгнах към изхода. Едва бях направила няколко крачки, когато усетих ръката му да докосва лакътя ми.
— Имам късмет, че живеете наблизо. Така ще ходя по-малко. Да вървим.
Поръча с жест на салонния управител да включи вечерята в сметката на стаята му и излязохме. Не каза нищо, нито се опита да ме успокои; не изрече нито дума за това, което току-що бе чул. Просто вървеше до мен мълчаливо, като ме остави сама да възвърна спокойствието си. Когато излязохме на улицата, той внезапно спря. Опирайки се на бастуна си, погледна обсипаното със звезди небе и вдиша с копнеж въздуха.
— Мароко ухае прекрасно.
— Планината е близо, морето също — отвърнах аз, вече по-спокойна. — Сигурно е заради това.
Вървяхме бавно, той ме попита откога съм в протектората, какъв е животът тук.
— Ще се видим отново, ще ви се обадя веднага щом получа нова информация — каза той, когато стигнахме до дома ми. — И бъдете спокойна. Уверявам ви, че ще направят всичко възможно, за да ви помогнат.
— Много ви благодаря. Моля да ме извините за реакцията. Понякога ми е трудно да се сдържа. Времената никак не са леки — прошепнах аз с леко стеснение.
Той опита да се усмихне, но успя само наполовина.
— Няма нищо, разбирам ви напълно.
Този път не се разплаках, лошият момент беше отминал. Само се погледнахме, пожелахме си лека нощ и аз заизкачвах стълбите, като си мислех колко малко отговаряше този Маркъс Логан на опасния опортюнист, какъвто си бяхме представяли с Розалинда.
27.
Бейгбедер и Розалинда бяха очаровани от интервюто на следващия ден. По-късно научих от нея, че всичко протекло в непринудена обстановка: двамата мъже седели на една от терасите в старата къща на булевард „Лас Палмерас“, пиели бренди със сода и се наслаждавали на изгледа към долината на река Мартин и склоновете на внушителния Бени Хосмар — началото на Риф. Тримата най-напред обядвали — критичното око на англичанката искало да провери доколко може да се довери на сънародника си, преди да го остави насаме с нейния скъп Хуан Луис. Бедуи, готвачът арабин, им приготвил тажин74 с агнешко, което придружили с бургундско Гран Крю. След десертите и кафето Розалинда се оттеглила, а те се настанили в плетените кресла, за да изпушат по една пура и да се задълбочат в разговора.
Научих, че журналистът се върнал в хотела към осем вечерта след интервюто, че не вечерял, а само поръчал да му занесат плодове в стаята. Научих още, че на следващата сутрин — веднага след закуска се запътил към Висшия комисариат, узнах по кои улици е минал и в колко часа се е прибрал. Осведомена бях подробно за всички негови излизания и прибирания през същия ден, както през следващия; научих какво е ял, какво е пил, какви вестници е чел и какъв е бил цветът на вратовръзката му. Имах работа през целия ден, но бях информирана във всеки момент благодарение ефикасната работа на двама дискретни сътрудници. Жамила бе поела следенето през деня; срещу дребна монета едно младо пиколо в хотела ме осведомяваше със същото усърдие в колко часа Логан се е прибрал вечерта; срещу още една монета дори си спомняше какво е вечерял, дрехите, които е дал за пране, и момента, в които е угасил лампата.
Издържах така три дни, като получавах подробни сведения за всяко негово движение и чаках да ми изпрати новини относно напредъка на предприетите действия. На четвъртия ден липсата на вести ме накара да се усъмня. И толкова се усъмних, че в главата ми се оформи цялостен план, според който Маркъс Логан, който вече бе постигнал целта си да интервюира Бейгбедер и бе събрал нужната информация за протектората, смята да си замине, забавяйки за ангажимента си към мен. И за да попреча на тези ужасни предположения да се сбъднат, реших, че може би трябва да действам изпреварващо. Затова на следващата сутрин — още щом се развидели и мюезинът призова за първата молитва, аз излязох от къщи и се настаних в един ъгъл на двора на „Насионал“. С новия си костюм във винен цвят и с модно списание в ръка. За да стоя на пост с изправен гръб и кръстосани крака. За всеки случай.
74
Ястие от месо и зеленчуци, приготвено в едноименен плосък глинен съд с островръх капак. — Б.пр.