— Трябва да тръгвам.
— Почакайте — рече той, като ме хвана леко за ръката. — Елате с мен на приема на Серано Сунер, бъдете моя дама тази вечер.
Поканата прозвуча като гръм от ясно небе и така ме смая, че когато се опитах да намеря извинения, за да я отхвърля, не успях да изрека нито едно.
— Преди малко ми казахте, че не знаете как да ми се отблагодарите за това, което правя за вас. Е, добре, има начин да го сторите — придружете ме на този прием. Ще ми помогнете да разбера кой кой е в този град, ще бъде полезно за работата ми.
— Аз… аз също не познавам почти никого, отскоро съм тук.
— Вечерта ще бъде интересна, може да прекараме добре — настоя той.
Това беше лудост, истински абсурд. Какво щях да правя на някакъв си прием в чест на баджанака на Франко, сред висши военни и местния елит, сред хора с възможности и представители на чужди страни. Предложението беше направо смешно, но пред мен стоеше мъж, който чакаше отговор. Мъж, който уреждаше евакуирането на човека, който най-много ме интересуваше на този свят; един непознат чужденец, който ме бе помолил да му се доверя. През ума ми преминаха като светкавици противоречиви мисли. Едните ме подканяха да откажа, настояваха, че това е нелепа ексцентричност. Други обаче ми припомняха поговорката за доброто възпитание и благодарността, която толкова пъти бях чувала от майка си.
— Добре — казах аз, след като преглътнах мъчително. — Ще дойда.
Жамила отново се появи във фоайето и с бурни ръкомахания ме подканяше да побързам, за да не карам взискателната фрау Лангенхайм да чака.
— Чудесно. Ще ви съобщя деня и часа веднага щом получа поканата.
Стиснах ръката му, прекосих фоайето с бързи стъпки и едва когато стигнах до вратата, се обърнах. Маркъс Логан все така стоеше прав в дъното и ме гледаше, опрян на бастуна си. Не беше мръднал от мястото, където го бях оставила, и отдалече фигурата му се очертаваше като неясен силует срещу светлината. Гласът му обаче прозвуча ясно:
— Радвам се, че се съгласихте да ме придружите. И бъдете спокойна, не бързам да напусна Мароко.
28.
Съмненията ме връхлетяха веднага щом излязох на улицата. Дадох си сметка, че може би бях прибързала и бях приела предложението на журналиста, без преди това да се посъветвам с Розалинда — може би тя имаше други планове за натрапилия й се гост. Съмненията ми обаче скоро се разсеяха, когато тя дойде същия следобед, възбудена и забързана.
— Имам само половин час — каза ми, докато разкопчаваше с пъргави пръсти копринената си блуза. — Хуан Луис ме чака, трябва да подготвим още хиляди неща за посещението на Серано Сунер.
Мислех да поставя въпроса внимателно и деликатно, но реших да се възползвам от момента и да й кажа веднага.
— Маркъс Логан ме помоли да го придружа на приема.
Изрекох това, без да я гледам, като се преструвах, че съм заета да свалям тоалета й от манекена.
— But that’s wonderfull, darling!75
He разбрах какво каза, но по тона й заключих, че е приятно изненадана от новината.
— Нямаш нищо против да отида с него?
— Разбира се, че нямам! Ще бъде чудесно да си наблизо. Хуан Луис ще е твърде зает с официалната си роля, така че се надявам да прекарам известно време с вас. Какво ще облечеш?
— Още не знам. Трябва да го обмисля. Може би ще си ушия нещо от този плат — казах аз, сочейки един топ сурова коприна, подпрян на стената.
— Му God, ще бъдеш зашеметяваща.
— Ако доживея — прошепнах аз с уста, пълна с карфици.
Наистина щеше да ми е трудно да се измъкна от тресавището, в което бях затънала. След дълги седмици на полубездействие грижите и задълженията се бяха увеличили неимоверно и заплашваха да ме затрупат всеки момент. Трябваше да довърша толкова поръчки, че всеки ден ставах с петлите и рядко можех да си легна преди три призори. На вратата постоянно се звънеше и клиентките влизаха и излизаха непрекъснато. Аз обаче бях почти благодарна, че имам толкова работа. Така нямах време да мисля какво, по дяволите, ще правя на този прием, до който оставаше малко повече от седмица.
След като преодолях препятствието с Розалинда, вторият човек, който научи за неочакваната покана, беше, естествено, Феликс.