— Като се има предвид откъде е кавалерът ти, сигурно ще бъдете предимно с чужденците — каза Феликс. — Предполагам, че освен местния каймак, ще има и гости от Танжер. В турнето си баджанакът не е предвидил посещение там, така че, нали знаеш, когато Мохамед не отива при планината…
Думите му ме успокоиха: сред група чужденци, които никога не бях виждала, нито щях да видя отново, щях да се чувствам по-уверена, отколкото сред местни жители, с които щях да се разминавам ежедневно по улицата. Феликс ме осведоми също за реда, който протоколът следва, как ще бъдат поднесени поздравленията ни и как ще премине всичко стъпка по стъпка. Запаметявах подробностите, като същевременно шиех бързо, както никога досега.
И ето че паметната дата най-сетне настъпи. През цялата сутрин Жамила изнасяше от ателието последните поръчки; на обяд вече всичко беше предадено и най-после настъпи спокойствие. Предположих, че останалите гостенки вече са обядвали и се готвят да подремнат в полумрака на спалните си със затворени капаци или чакат реда си в салона за разкрасяване на Хусто и Мигел. Завидях им: без дори да имам време да хапна нещо, аз тепърва трябваше да ушия собствения си тоалет. Когато се захванах за работа, беше три без четвърт. Приемът започваше в осем, Маркъс Логан беше пратил съобщение, че ще ме вземе в седем и половина. Предстоеше ми сложна задача, с която трябваше да се справя за по-малко от пет часа.
29.
Когато приключих с гладенето, погледнах часовника. Шест и двайсет. Дрехата беше готова. Сега оставаше и аз да се приготвя.
Потопих се във ваната и изпразних съзнанието си. Достатъчно притеснена щях да бъда, когато часът наближи. Сега заслужавах почивка — почивка с топла вода и сапунена пяна. Усетих как умореното ми тяло се отпуска, как вцепенените от шиенето пръсти възвръщат гъвкавостта си, а напрежението напуска схванатите ми шийни прешлени. Започнах да се унасям в дрямка, светът сякаш се разтваряше в порцелановата вана. От месеци не си спомнях толкова сладостен момент, но приятното усещане не продължи дълго: някой най-безцеремонно отвори вратата на банята.
— Но къде ти е умът, момиче? — извика сприхаво Канделария. — Вече минава шест и половина, а ти продължаваш да киснеш като боб във вода. Няма да ти стигне времето, малката! В колко часа смяташ да започнеш да се приготвяш?
Контрабандистката водеше със себе си необходимия според нея спешен екип: приятелката си Ремедиос, фризьорката, и Анхелита, една съседка, която умееше да прави маникюр. Малко преди това бях изпратила Жамила да купи фиби от „Ла Лунета“. Канделария я срещнала по пътя и така научила, че съм се тревожила много повече за тоалетите на клиентките, отколкото за моя собствен, и почти не съм имала време да се приготвя.
— Хайде, момиче. Излизай от коритото, защото ни чака много работа, а времето ни пришпорва.
Послушах я — щеше да е невъзможно да се преборя с този циклон. И разбира се, мислено й благодарих за помощта: оставаха само четирийсет и пет минути до идването на журналиста, а аз все още бях, по думите на Контрабандистката, като проскубана четка. Приготовленията започнаха веднага щом увих хавлиената кърпа около тялото си.
Съседката Анхелита се съсредоточи върху ръцете ми — започна да ги разтрива със зехтин, да заглажда грапавините и да пили ноктите ми. През това време приятелката Ремедиос се захвана с косата ми. За да не губя време, бях я измила сутринта. Сега само трябваше да ми направи прилична прическа. Канделария асистираше и на двете: подаваше пинсети и ножици, ролки и памук, като в същото време не спираше да говори и ни осведомяваше за последните клюки за Серано Сунер, които се носеха из Тетуан. Беше пристигнал преди два дни и заедно с Бейгбедер бе обиколил всички забележителни места в Северна Африка: от Ксар ел Ксбир до Шауен и после до Дар Рифиен76, и всички забележителни личности от халифа до великия везир. Не бях виждала Розалинда от предната седмица, но новините се предаваха от уста на уста.
— Казват, че вчера са организирали арабски обяд сред боровете, седнали на килими върху земята. Твърдят, че баджанакът насмалко да получи удар, когато видял, че всички ядели с пръсти: човекът не знаел как да поднесе кускуса към устата си, без да изпусне половината преди това…
— А висшият комисар бил предоволен в ролята си на домакин и пушел пура след пура — добави един глас от вратата. Разбира се, беше Феликс.
— Какво правиш тук по това време? — попитах изненадано. Следобедната разходка с майка му беше свещена, особено в деня, когато целият град беше излязъл навън. Той направи красноречив жест, сочейки с палец устата си — доня Елвира си беше вкъщи, порядъчно пийнала, доста по-рано от обикновено.
76
В казармата Дар Рифиен, в околностите на Сеута, се е помещавал Испанският чуждестранен легион. — Б.р.