Разхождахме се из бялата медина на Тетуан, ядяхме кускус, харира80 и шебакия81, качвахме се на Дерса и Бени Хосмар, ходехме на плажа Рио Мартин и в луксозния хотел в Кетама, сред боровете, по които още нямаше сняг. Докато накрая времето изтече и нежеланото стана настояще. И едва тогава установихме, че действителността може да надхвърли и най-мрачните предположения. Така ми съобщи самата Розалинда едва седмица след пристигането на мъжа й.
— Много по-зле е, отколкото си представях — каза тя, щом влезе в ателието и се отпусна на едно кресло.
Този път обаче не изглеждаше разстроена. Не беше гневна, както в деня когато получи новината. Сега излъчваше тъга, изтощени и разочарование — едно дълбоко и мрачно разочарование. Заради Питър, заради положението, в което бяха попаднали, заради нея самата. След като шест години бе обикаляла сама света, тя вярваше, че е подготвена за всичко; мислеше, че житейският опит, който бе натрупала с годините, ще й помогне да се справи с всякакви превратности. Питър обаче се оказа много по-костелив орех, отколкото се предполагаше. Все още играеше пред нея ролята на властен баща и съпруг едновременно, сякаш през всичките тези години не бяха живели разделени; сякаш нищо не се бе случило в живота на Розалинда, откакто се бе омъжила за него съвсем млада, почти дете.
Укоряваше я за свободния начин, по който възпитаваше Джони: не му се нравеше фактът, че не учи в добър колеж, че излиза да играе със съседските деца без надзора на бавачка и че спортуването му се свежда до това да хвърля камъни ловко като всяко мароканче в Тетуан. Оплакваше се също, че няма радиопредавания по вкуса му, че липсва клуб, в който да се среща със свои сънародници, че никой около него не говори английски и колко трудно било да се намери британски вестник в този затънтен град.
Не всичко обаче дразнеше взискателния Питър. Джинът „Танкъра“ и „Джони Уокър Блек Лейбъл“, които все още се продаваха на смешна цена в Танжер, спечелиха пълното му одобрение. Обикновено изпиваше по една бутилка уиски на ден, подправена съответно с два коктейла с джин преди всяко ядене. Способността му да издържа на алкохол беше удивителна, съизмерима единствено с жестокостта, с която се отнасяше към прислугата. Говореше им грубо на английски, без изобщо да се замисля, че те не разбират и дума от езика му, а когато накрая ставаше очевидно, че не го разбират, започваше да крещи на хинди, езика на предишните му слуги в Калкута, сякаш това бе някакъв универсален език, разбираем за всички, които прислужват на господаря. За негова голяма изненада, хората от прислугата един по един напуснаха къщата. Всички — от приятелите на жена му до най-нисшия прислужник бързо разбрахме към коя порода хора принадлежи Питър Фокс. Егоист, ирационален, капризен, алкохолик, арогантен и деспотичен — беше невъзможно да се намерят по-малко положителни качества в един човек.
Естествено, Бейгбедер престана да прекарва по-голямата част от времето си в дома на Розалинда, макар че двамата продължаваха да се виждат всеки ден на други места: във Висшия комисариат и на кратки разходки из околностите. За изненада на мнозина — включително и за мен самата — Бейгбедер прояви към мъжа на любовницата си възхитително внимание. Организира му риболов в устието на река Смир и лов на глигани в Хемис де Аниера. Предостави му транспорт до Гибралтар, за да може да пие английска бира и да разговаря за поло и крикет със сънародниците си. С една дума, всичко възможно да се държи подобаващо, както изискваше постът му, към един толкова специален чуждестранен гост. Като личности обаче те нямаха нищо общо помежду си — бях поразена от откритието колко различни са тези двама мъже, които имаха такова значение в живота на една и съща жена. Може би тъкмо затова те никога не стигнаха до сблъсък.
— Питър смята Хуан Луис за назадничав и горделив испанец старомоден испански благородник, който сякаш е излязъл от картина, изобразяваща Златния век — обясни ми Розалинда. — А според Хуан Луис, Питър е сноб, неразбираем и абсурден сноб. Те са две успоредни линии: никога не могат да влязат в конфликт, защото никога няма да се срещнат. С единствената разлика, че като мъж Питър не струва колкото малкия пръст на Хуан Луис.