— Никой не е казал на съпруга ти за вас, нали?
— За нашата връзка? — попита тя, докато палеше цигара и отмяташе косата от челото си. — Предполагам, че нечий змийски език се е доближил до ухото му, за да му пусне отрова, но на него му е все едно.
— Не разбирам.
Тя сви рамене.
— И аз не разбирам, но докато не се налага да плаща наем и около него има слуги, алкохол в изобилие, топла храна и кръвожадни спортове, мисля, че всичко останало му е безразлично. Нямаше да е същото, ако живеехме в Калкута; там щеше да се помъчи да спазва поне минимално благоприличие. Тук обаче никой не го познава. Това не е неговият свят, така че му е все едно какво говорят за мен.
— Продължавам да не разбирам.
— Истината е една, скъпа, просто не го интересувам — каза тя със смесица от сарказъм и тъга. — Всичко друго е по-важно от мен: сутрешният риболов, бутилката джин или играта на карти. Никога не е държал на мен. Ще бъде чудо, ако се заинтересува от мен сега.
И докато Розалинда се бореше с това чудовище, затворена в своя ад, в моя живот настъпи промяна. Беше вторник, духаше вятър. Маркъс Логан дойде в дома ми предобед.
Приятелството ни беше укрепнало — бяхме добри приятели, нищо повече. И двамата съзнавахме, че някой ден той ще си замине, че присъствието му в моя свят е нещо временно. Въпреки че се опитвах да забравя за раните, които Рамиро ми бе нанесъл, още носех белезите от тях; не бях готова да изпитам отново разкъсващата болка от едно отсъствие. С Маркъс се привличахме, и то много: не липсваха случаи, в които това можеше да се превърне в нещо повече. Имаше взаимност, докосвания и погледи, стаени думи и желание. Имаше близост, имаше нежност. Аз обаче обуздах чувствата си, отказах да продължа и той прие това. Успях да се възпра, но това ми струваше огромни усилия, колебания, несигурност, безсънни нощи. Пред болката от раздялата обаче предпочетох да запазя спомените за прекрасните моменти, които двамата преживяхме през онези бурни дни. Вечери със смях и питиета, с лули хашиш и шумни партии континентал82. Пътувания до Танжер, разходки и разговори: мигове, които отлетяха завинаги и които аз запазих като скъпи спомени от края на един етап и началото на нови пътища.
С неочакваното позвъняване на Маркъс в дома ми на „Сиди Мандри“ тази сутрин един период от живота ми приключи, за да даде път на друг. Една врата се затваряше, друга се отваряше. А аз стоях между тях — неспособна да задържа това, което си отива, копнееща да прегърна това, което идва.
— Майка ти е на път. Снощи е тръгнала от Аликанте за Оран с британски търговски кораб. След три дни ще пристигне в Гибралтар. Розалинда ще се погрижи да премине безпрепятствено през протока, тя сама ще ти каже как ще бъде извършено прехвърлянето.
Исках да му благодаря с цялата си душа, но звуците на думите, които трябваше да изрека, се сблъскаха по пътя си с порой от сълзи, който ги повлече със себе си и ги погълна. Затова само успях да го прегърна с все сила и да намокря реверите на сакото му.
— Аз също трябва да потегля на път — добави той след секунди. Погледнах го, като подсмърчах. Извади бяла кърпичка и ми я подаде.
— Извикаха ме от агенцията. Задачата ми в Мароко приключи, трябва да се връщам.
— А Мадрид?
Той сви рамене.
— Засега отивам в Лондон. После — където ме изпратят.
Отново го прегърнах, отново плаках. И когато накрая успях да възпра този изблик на емоции и да овладея хаоса, в който радостта се смесваше с огромна тъга, сподавеният ми глас най-сетне си проби път:
— Не заминавай, Маркъс.
— Ако зависеше от мен… Но не мога да остана, Сира, викат ме на друго място.
Отново погледнах тъй скъпото за мен лице. На него все още имаше белези от раните, но от обезобразения мъж, който бе пристигнал една лятна вечер в „Насионал“, не беше останало почти нищо. Бях срещнала един непознат, изпълнена с тревога и опасения; сега бях изправена пред почти непосилната задача да се сбогувам с един много близък за мен човек, може би по-близък, отколкото се осмелявах да призная.
Подсмръкнах отново.
— Когато решиш да подариш тоалет на някоя от приятелките си знаеш къде съм.
— Когато реша да имам приятелка, ще дойда при теб — каза той като протегна ръка към лицето ми. Опита да избърше сълзите ми с пръсти, а аз потръпнах от допира му и пожелах този ден никога да не бе настъпвал.