— Преди да си тръгна, искам да ти дам нещо — казах аз. Бях й приготвила малка мароканска сребърна кутия, превърната в несесер за ръкоделие. Миниатюрни макари с конци в различен цвят, кутийка с безопасни игли и игленик, изящни, подобни на играчка ножици, малък набор копчета от седеф, кост и стъкло — ето какво имаше вътре.
— Бих предпочела да си до мен, за да решаваш тези проблеми, но подаръкът е чудесен — каза тя и ме прегърна. — Всеки път, щом отворя кутията, ти ще излизаш пред мен като духа от лампата в Аладин.
Разсмяхме се — решихме да посрещнем раздялата с добро настроение, а не с тъга. Приятелството ни заслужаваше по-ведър край. В оптимистично разположение на духа и с усмивка, която не слезе от лицето й, на следващия ден тя замина със сина си за столицата със самолет. Прислугата и вещите й в същото време пътуваха през полята на Южна Испания под маслиненозеления брезент на една военна кола.
Оптимистичните очаквания на Розалинда имаха кратък живот. Един ден след отпътуването й, на 3 септември 1939 година, след като Германия отказа да се изтегли от Полша, Великобритания обяви война на Германия и родината на Розалинда Фокс се оказа въвлечена в най-кървавия конфликт в историята — Втората световна война.
Испанското правителство най-после се установи в Мадрид; същото сториха и дипломатическите представителства, след като почистиха мъхната патина, която войната бе оставила върху фасадите на сградите. И така, докато Бейгбедер опознаваше мрачните помещения на стария дворец „Санта Крус“, където се помещаваше министерството, Розалинда, без да губи минута, се зае енергично с две паралелни задачи: да подреди новия си дом ида се хвърли с главата напред в живота на светски Мадрид. Елегантен и космополитен, той бе неочаквана твърдина на изобилие и изисканост; елин остров с размера на нокът, носещ се сред черния океан, какъвто беше опустошената от войната столица.
Друга на нейно място би изчакала предпазливо любимият й да установи връзки със силните на деня и да се обгради с тях. Розалинда обаче не беше от това тесто и колкото и да обожаваше своя Хуан Луис, изобщо не възнамеряваше да се превърне в послушна любовница, зависеща изцяло от поста му. Обикаляше света сама, отпреди да навърши двайсет години, и не смяташе да разчита на контактите на любовника си, независимо колко врати щяха да й отворят. За пореден път реши да се справи сама. За целта прибягна към стратегията на сближаването, в която беше толкова умела: свърза се със стари познати от предишни времена и географски ширини, а чрез тях и с техните приятели, с приятелите на приятелите; появиха се нови лица на нови постове, с чуждестранни титли и имена или с дълги сложни имена, в случай че бяха испанци. Скоро в пощенската й кутия пристигнаха първите покани за приеми и балове, обяди, коктейли и лов. Преди още Бейгбедер да успее да вдигне глава от планините книжа и отговорности, които се трупаха в мрачния му кабинет, Розалинда вече бе започнала да изгражда мрежа от светски връзки, с които щеше да разнообразява живота си на новото място, където бурната й съдба я беше довела.
Не всичко обаче вървеше благополучно през първите месеци в Мадрид. Въпреки невероятната си дарба да завързва запознанства, тя не успя да установи нито една по-близка връзка със собствените си сънародници. Сър Морис Питърсън, посланикът на страната й, пръв й отказа гостоприемството си. По негово настояване този отказ скоро бе последван от всички представители на авторитетния британски дипломатически корпус в столицата. Те не пожелаха да видят в нейно лице дори потенциален източник на информация от първа ръка, идваща от един член на испанското правителство, нито сънародничка, която да поканят на протоколни събития и чествания. В нея те виждаха само жената, която излага на показ възмутителната си връзка с министър от новия прогермански режим, към който британското правителство не хранеше никакви симпатии.
За Бейгбедер тези дни също не бяха постлани с рози. По време на войната той бе стоял в периферията на политическите машинации, поради което в много случаи беше пренебрегван като министър в полза на други сановници с по-голяма протокол на тежест и повече реална власт. Например Серано Сунер: вече могъщият Серано, от когото всички се бояха и към когото малцина изпитваха симпатия. „Три неща могат да те изкарат от кожата в Испания: данъците, Фалангата и баджанакът на негово превъзходителство“, гласеше един популярен афоризъм от онова време. „По улицата се задава Бог всемогъщи: преди беше Назарянинът83, а днес е Серано Сунер“ — говореха напевно и е насмешка в Севиля, като сменяха ударението на второто име.
83
Имат се предвид традиционните религиозни шествия през Страстната седмица, участниците в които носят платформи със статуи на Исус Христос — Б.р.