— Искаш ли съвета ми, дъще? — попита тя.
Кимнах енергично. Разбира се, че исках съвета й; копнеех да потвърди, че съм постъпила разумно, желаех да чуя от нейната уста, че този план е истинско безумие. Исках отново да бъде майката, която познавах, да ме попита за каква се мисля, та ми е хрумнало да се правя на таен агент. Поисках да преоткрия онази Долорес от моето детство — предпазливата, решителна Долорес, която винаги знаеше кое е добро и кое е лошо. Онази, която ме отгледа, сочейки ми правия път, от който аз, за жалост, се отклоних. Светът обаче не се беше променил само за мен — устоите на майка ми също вече бяха други.
— Върви с тях, дъще. Помогни, съдействай им. Нашата нещастна Испания не може да участва в нова война, не са й останали сили.
— Но, майко…
Не ме остави да продължа.
— Не знаеш какво с да живееш във война, Сира. Не си се събуждала ден след ден от шума на картечниците и гърмежа на оръдие. Не си яла леща с червеи месец след месец, не си живяла през зимата без хляб, без въглища, без стъкла на прозорците. Не си съжителствала с осиротели семейства и гладни деца. Не си виждала очи изпълнени с омраза, със страх, или и двете заедно. Испания е съсипана, никой няма сили да понесе отново същия кошмар. Сега страна може единствено да оплаче мъртъвците си и да оцелява с малкото, което й е останало.
— Но… — настоях аз.
Отново ме прекъсна. Без да повишава глас, но с категоричен тон.
— На твое място бих помогнала на англичаните, бих направила това, за което ме молят. Те работят за собствения си интерес, в това изобщо не се съмнявай. Правят го за своята родина, не за нашата. Но ако техният интерес е в интерес на всички, Бог да ги благослови. Предполагам, че приятелката ти Розалинда ти е направила това предложение.
— Разговаряхме вчера в продължение на часове. Тази сутрин ми е оставила писмо, което още не съм прочела. Вероятно са инструкции.
— Навсякъде се говори, че на нейния Бейгбедер му остават броени дни в министерството. Изглежда, че ще го махнат именно заради приятелските му връзки с англичаните. Предполагам, че той също има пръст в това.
— Идеята е на двамата — потвърдих аз.
— Да беше проявил същото усърдие, за да ни отърве от другата война, в която те самите ни вкараха, но миналото си е минало и няма връщане назад, сега трябва да гледаме напред. Ти сама реши какво ще правиш, дъще. Поиска съвета ми и аз ти го дадох, макар и с болка в сърцето. Знам, че това е най-правилното решение. За мен също ще бъде трудно: ако заминеш, отново ще бъда сама и пак ще живея, без да знам нищо за теб. Но смятам, че трябва да отидеш в Мадрид. Аз ще остана тук да се грижа за ателието. Не се безпокой, ще намеря някой, който да ми помага. А когато всичко свърши тогава ще му мислим.
Не отговорих нищо. Нямах повече оправдания. Реших да изляза навън, да се поразходя на чист въздух. Трябваше да помисля.
38.
Влязох в хотел „Палас“ по обяд в средата на септември с уверената стъпка на човек, който бе прекарал половината от живота си из фоайетата на най-скъпите хотели на планетата. Бях с тъмночервен костюм от фин вълнен плат и с току-що подстригана над раменете коса. Върху нея — изискана филцова шапка с пера, излязла от ателието на мадам Боасне в Танжер — истинска piece-de-resistance84, както според нея елегантните дами в окупирана Франция наричали тези шапки. Тоалетът ми се допълваше от обувки от крокодилска кожа, високи като кокили, купени от най-добрия магазин на булевард „Пастьор“. В ръцете си държах чанта в тон с обувките и чифт изящни кожени ръкавици в перленосив цвят. Две-три глави се обърнаха след мен. Останах невъзмутима.
Зад мен пиколото носеше чанта, два куфара от „Гояр“ и две кутии с шапки. Останалият багаж, принадлежностите и товарите с платове щяха да пристигнат по суша на следващия ден, след като прекосят протока без проблеми — не би следвало да има проблеми, след като митническите разрешителни бяха подписани и подпечатани с официалните печати на испанското Министерство на външните работи. Аз, от своя страна, пристигнах със самолет — това беше моят пръв полет в живота ми. От летището Сания Рамел в Танжер до Таблада в Севиля; от Таблада до Барахас. Напуснах Тетуан с испанските си документи на името на Сира Кирога, но някой се погрижи да не фигурирам в списъка на пътниците под това име. По време на полета с ножичките от пътническия ми шивашки несесер нарязах стария паспорт на тънки лентички, които скрих в една кърпичка — в крайна сметка това бе документ, издаден от републиката, едва ли щеше да ми свърши работа в Нова Испания. Приземих се в Мадрид с нов-новеничък марокански паспорт. До снимката — адрес в Танжер и новото ми име: Арис Агорик. Странно? Не толкова. Това бе моето име и фамилия, само че в обратен ред. Не беше арабско име, но звучеше екзотично и нямаше да буди подозрения я Мадрид, където малцина знаеха как се казват хората в земята на маврите, в земята африканска, както се пееше в едно пасо добле.