Изпи коняка на един дъх и аз му налях отново.
— От месеци знаех, че положението ми е несигурно, но не очаквах да стане толкова внезапно. Нито толкова позорно.
Запали нова цигара и продължи да говори сред облачета тютюнев дим:
— Вчера следобед бях при Франко в „Ел Пардо“. Срещата продължи дълго, в непринудена обстановка, изобщо не отправи критики към мен, нито намекна за възможно отстраняване, макар че в последно време, откакто започнах да се срещам открито с посланик Хор, положението беше напрегнато. Всъщност си тръгнах от срещата доволен, като мислех, че ще помисли върху идеите ми, че може би накрая е решил да обърне внимание на мнението ми. Как да предположа, че веднага щом съм си тръгнал, той е наострил ножа, за да го забие в гърба ми на следващия ден? Помолих го да ме приеме, за да обсъдя с него някои въпроси относно предстоящата му среща с Хитлер в Андай, с пълно съзнание за унижението, което представлява за мен фактът, че не ме е поканил да го придружа. Въпреки това, поисках да говоря с него, да му съобщя важна информация, която бях получил чрез адмирал Канарис, началника на германското военно разузнаване. Знаете ли за кого говоря?
— Да, чувала съм името.
— Въпреки че постът му може да изглежда отблъскващ, Канарис е любезен и обаятелен човек и аз поддържам прекрасни отношения с него. Двамата сме от онази странна порода сантиментални военни, които не харесват униформите, ордените и казармите. Формално е подчинен на Хитлер, но на практика действа доста самостоятелно. Говори се, че дамоклевият меч е надвиснал и над неговата глава, както вися над моята в продължение на месеци.
Стана от мястото си, направи няколко крачки и се насочи към един от балконите. Пердетата не бяха спуснати.
— По-Добре не се приближавайте — предупредих го аз. — Може да ви видят от улицата.
Тогава той се заразхожда от единия до другия край на салона, като продължаваше да говори:
— Наричам го Гилермо, на испански. Говори много добре езика ни, живял е известно време в Чили. Преди няколко дни обядвахме ведно в „Каса Ботин“, обожава печено прасенце. Стори ми се отдалечен повече от всякога от влиянието на Хитлер; до такава степен, че не бих се учудил, ако разбера, че заговорничи срещу фюрера с англичаните. Двамата сме абсолютно убедени, че Испания не бива да влиза във войната на страната на Оста, и по време на обяда обсъдихме условията, които Франко трябва да постави на Хитлер, в случай че приеме Испания да се намеси в конфликта. Аз познавам отлично стратегическите ни нужди, а Канарис е в течение на германския дефицит, така че двамата съставихме списък от искания, които Испания трябва да предяви като неотменно условие за присъединяването си и които Германия няма да е в състояние да изпълни дори наполовина. Предложението включваше невъзможни претенции — от територии във Френско Мароко и Оранесадо87 до огромни количества зърно и оръжие, както и завземането на Гибралтар само от испански войски; всичко това, както ви казах, абсолютно неизпълнимо. Канарис ме посъветва също да изчакаме с възстановяването на щетите от гражданската война; според него е по-добре да оставим железопътните линии разрушени, мостовете взривени, и пътищата — разбити: така германците ще си дадат сметка за плачевното състояние, в което се намира страната, и за това колко ще бъде трудно на армията да я прекоси.
Седна отново и отпи от коняка. За щастие алкохолът го отпускаше. Аз, от своя страна, бях все така напълно объркана: не разбирах причината, поради която Бейгбедер беше дошъл в дома ми в този късен час и в това състояние, защо ми говори тези чужди за мен неща като срещите му с Франко и контактите му с германски военни.
— Отидох в „Ел Пардо“ с цялата информация и я разказах подробно на каудильо — продължи той. — Изслуша ме внимателно, взе документа и ми благодари за загрижеността. Беше толкова сърдечен с мен, че дори спомена за времето, когато бяхме заедно в Африка. С генералисимуса се познаваме отдавна, знаете ли? Всъщност, освен безценния му баджанак, мисля, че аз съм — простете, бях — единственият член на кабинета, който му говореше на „ти“. Франкито начело на славното Национално движение, кой можете да предположи. В интерес на истината, никога не сме били близки приятели. Всъщност мисля, че никога не ме е ценил: не одобряваше слабия ми интерес към войската и предпочитанията ми към цивилни, административни длъжности, по възможност в чужбина. И аз не го харесвах особено; какво да ви кажа, винаги беше толкова сериозен, толкова праволинеен и скучен, толкова амбициозен и обсебен от повишенията и йерархичната стълбица… откровено казано, истински сухар. Искате ли да ви разкажа една история? Привечер всички офицери обикновено се събирахме да изпием по чаша чай в едно кафене на площад „Еспаня“, помните ли тези заведения?
87
Район в Алжир с център гр. Оран, в който през периода 1830–1930 г. се заселват много испанци. — Б.пр.