Отвратително послушен. Следвах буквално инструкциите, които ми дадоха: не се върнах в квартала си, не стъпих на улиците от моето минало. Не се опитах да узная какво е станало с моите близки, с приятелките ми от детството. Не отидох да видя моя площад, не минах по моята тясна улица, нито се изкачих по моето стълбище. Не почуках на вратата на съседите ми, не поисках да узная как са, какво е станало със семействата им по време на войната, нито след нея. Не се опитах да узная колко от тях са умрели, колко от тях са в затвора, как се справят с живота тези, които бяха останали живи. Не ме интересуваше с какви изгнили остатъци пълнят тенджерата, нито дали децата им са болни от туберкулоза, недохранени и босоноги. Не ме беше грижа за жалкото им съществуване, гнусях се от въшките и напуканата от студа кожа. Аз вече принадлежах към друг свят — света на международните конспирации, големите хотели, луксозните фризьорски салони и коктейлите в часа на аперитива. Вече нямах нищо общо с онзи мизерен и безличен живот с миризма на урина и варено цвекло. Или поне така мислех.
— Нищо не знаеш за тях, нали? — продължи бавно Игнасио. — Тогава слушай добре, защото ще ти разкажа. Съседът ти Норберто загина в Брунете, по-големият му син беше разстрелян веднага щом армията на националистите влезе в Мадрид, макар че, както говорят, той самият е участвал активно в репресиите от другата страна. Средният син е осъден на принудителен труд в Куелгамурос88, а малкият е в затвора „Ел Дуесо“. Влезе в Комунистическата партия, така че вероятно няма да го пуснат скоро, ако не го екзекутират някой ден. Майката — госпожа Енграсия, която те е гледала като малка и се е грижела за теб като за своя дъщеря, докато майка ти е била на работа, сега е сама — полусляпа е, върви по улиците като откачена и рови с една пръчка всичко, което намери. В твоя квартал вече не са останали гълъби и котки — всички са изядени. Искаш ли да знаеш какво е станало с приятелките ти, с които си играела на площад „Ла Паха“? Мога и това да ти кажа: един снаряд разкъса на парчета Андреита, докато пресичала улица „Фуенкарал“, на път към ателието, където работеше…
— Не искам да знам нищо повече, Игнасио, научих достатъчно — прекъснах го, като се опитвах да скрия вълнението си. Той сякаш не ме чу; продължи да изрежда ужасите един след друг:
— Соле, момичето от млекарницата, роди близнаци от елин милиционер, който изчезна, без да им остави дори името си; тя не можеше да се грижи за децата, защото нямаше с какво да ги издържа, така че ги отведоха в приют и повече не чу нищо за тях. Казват, че сега се предлага на разтоварачите на пазара на „Себада“, като взема по една песета за услугите, които им предоставя там, опряна на стената; разправят, че ходи там без бельо и си вдига полата, когато колите запристигат още преди зори.
По бузите ми се застичаха сълзи.
— Замълчи, Игнасио, замълчи, моля те — прошепнах. Не ми обърна внимание.
— Агустина и Нати, дъщерите на птицепродавеца, влязоха в един комитет за медицински сестри доброволки и през войната работиха в болницата „Сан Карлос“. Когато всичко свърши, отидоха в дома им, качиха ги в една камионетка и оттогава са в затвора „Лас Вентас“; осъдиха ги в „Лас Салесас“ на трийсет и една години и един ден. Трини, хлебарката…
— Млъкни, Игнасио, престани… — помолих го аз.
Най-после отстъпи.
— Мога да ти разкажа още много истории, знам почти всички. Всеки ден при мен идват хора, които познавам от онова време. Всички повтарят едно и също: говорих веднъж с вас, дон Игнасио, докато бяхте годеник на Сирита, дъщерята на госпожа Долорес, шивачката, която живееше на улица „Ла Редондиля“…
— За какво те търсят? — успях да попитам, обляна в сълзи.
— Всички за едно и също: да им помогна да освободят някой близък от затвора, да ме попитат дали имам връзки, за да спася някого от смъртна присъда, да им потърся работа, колкото и долна да е тя… Не можеш да си представиш какво е всеки ден в Главната дирекция — в преддверията, в коридорите и по стълбите постоянно се тълпят уплашени хора, чакащи да бъдат приети, готови да изтърпят каквото и да е, за да постигнат поне малко от това, за което са дошли: някой да ги чуе, някой да ги приеме, да им даде сведение за изчезнал близък, да им разясни кого трябва да молят, за да издействат освобождаването на някой роднина… Идват най-вече жени, много жени. Няма от какво да живеят, останали са сами с децата си и не могат да ги издържат.
88
Долина в Испания, където се намира комплексът, издигнат в памет на загиналите и от двата лагера по време на Испанската гражданска война. Строителството му започва през 1940 г. по заповед на Франко. — Б.пр.