— Беше буен и безразсъден, но ми беше син. Напоследък отношенията ни бяха обтегнати и бурни; той членуваше във Фалангата, аз не я харесвах. Но онази Фаланга е истинска благодат в сравнение с днешната. Поне имаха някакви романтични идеали и доста утопични, но донякъде разумни принципи. Членовете й бяха банда разглезени мечтатели, в по-голямата си част безделници, но за щастие нямаха почти нищо общо с днешните кариеристи, които крещят „С лице към слънцето“ с изпружена ръка и с изпъкнали шийни вени, призовавайки Отсъстващия89, сякаш е свещена фигура, макар че преди началото на войната дори не са чували за Хосе Антонио. Те са само една шайка арогантни и гротескни типове…
Внезапно се върна към реалността на искрящите полилеи, звука на маракасите и тромпетите и движението на телата в ритъма на „Продавачът на фъстъци“. Върна се към реалността и към мен, докосна ръката ми, помилва ме нежно.
— Извинявай, понякога се горещя прекалено. Отегчавам те, сега не е моментът да говорим за тези неща. Искаш ли да танцуваш?
— Не, не искам, благодаря. Предпочитам да говоря с теб.
Един сервитьор се приближи, оставихме празните чаши и взехме пълни.
— Говорехме за това, че Енрике е подал жалба срещу теб… — каза той.
Не го оставих да продължи; исках преди това да изясня нещо, което ми се въртеше в главата още от началото на срещата ни.
— Преди да ти разкажа, изясни ми нещо. Къде е жена ти?
— Овдовях. Преди войната, малко след като се видях с теб и майка ти, през пролетта на трийсет и шеста. Мария-Луиса беше в Южна Франция със сестрите си. Една от тях имаше „Испано Суиза“ и шофьор, който обичаше прекалено нощния живот. Една сутрин ги взел, за да ги закара до черквата. Вероятно не е спал цяла нощ, проявил е непростимо невнимание и е излязъл от пътя. Две от сестрите загинаха Мария-Луиса и Консепсион. Шофьорът изгуби единия си крак, а третата сестра — Соледад, се отърва невредима. Каква ирония на съдбата, тя беше най-възрастната от всички.
— Съжалявам много.
— Понякога си мисля, че може би е било за нейно добро. Беше много страхлива, имаше изключително боязлив характер. Най-малкият домашен инцидент я изваждаше от релси. Мисля, че нямаше да понесе войната — нито в Испания, нито в чужбина. И разбира се, никога нямаше да приеме смъртта на Енрике. Така че може би провидението й е направило услуга, като я прибра преждевременно. А сега разказвай; говорехме за обвинението срещу теб. Знаеш ли, нещо повече, имаш ли представа как стои въпросът днес?
— Не. През септември, преди да дойда в Мадрид, полицейският комисар в Тетуан се опита да провери.
— За да те обвини?
— Не, за да ми помогне. Комисар Васкес не ми е точно приятел, но винаги се е държал добре с мен. Имаш дъщеря, която се е замесила в неприятности, знаеш ли?
По тона на гласа ми явно разбра, че говоря сериозно.
— Ще ми разкажеш ли за тях? Ще се радвам, ако мога да ти помогна.
— В момента не се налага, засега нещата са горе-долу наред, но благодаря за предложението. Всъщност може би си прав — би трябвало да се видим друг ден и да поговорим на спокойствие. Проблемите ми донякъде засягат и теб.
— Кажи ми поне нещо.
— Бижутата на майка ти вече не са у мен.
— Наложило се е да ги продадеш?
— Откраднаха ми ги.
— А парите?
— Също.
— Всичко?
— До последната песета.
— Къде?
— В един хотел в Танжер.
— Кой?
— Един негодник.
— Познаваше ли го?
— Да. А сега, ако нямаш нищо против, да сменим темата. Друг ден ще ти разкажа подробностите на спокойствие.
Наближаваше полунощ и из салона се мяркаха все повече фракове, все повече парадни униформи, все повече вечерни рокли и обсипани с бижута деколтета. Испанците преобладаваха, но имаше и значителен брой чужденци. Германци, англичани, американци италианци, японци: букет от представители на воюващите страни, разпръснат сред уважавани и заможни местни граждани, откъснали се за няколко часа от безумното разпокъсване на Европа и от мизерията на един съсипан народ, който се готвеше да се раздели с една от най-кошмарните години в историята си. Навсякъде се носеха смехове, а двойките продължаваха да се движат в заразителния ритъм на конга и гуарача, които оркестърът от чернокожи музиканти изпълняваше неуморно. Облечените в ливреи лакеи, които ни бяха посрещнали в шпалир на стълбището, започнаха да раздават кошнички с гроздови зърна и приканиха гостите да се отправят към терасата, за да ги изядат едновременно с ударите на часовника на близкия площад „Пуерта дел Сол“. Баща ми предложи ръката си и аз я приех: макар че бяхме дошли поотделно, ние мълчаливо се бяхме споразумели да посрещнем Новата година заедно. На терасата се присъединихме към неколцина приятели, сина му и вероломните ми клиентки. Запозна ме с Карлос, моя полубрат, който приличаше на него и никак на мен. За нищо на света не би могъл да предположи, че пред него стои шивачката натрапница, която има същата кръв като неговата; шивачката, която брат му бе обвинил, че е отмъкнала доста голямо парче от наследството.
89
Става дума за Хосе Антонио Примо де Ривера. След разстрела му, в продължение на две години смъртта му била премълчавана в лагера на националистите, като за него се говорело като за Отсъстващия. — Б.пр.