На терасата беше студено, но това, изглежда, не тревожеше никого. Бяха дошли още гости и сервитьорите едва смогваха да обслужат всички, докато разливаха шампанско от бутилки, увити в големи бели салфетки. Оживените разговори, смеховете и звънтенето на чашите сякаш застиваха във въздуха и почти докосваха черното като въглен зимно небе. От улицата, подобно на дрезгав вой, се надигаше глъчта на струпаната тълпа клетници — онези, чиято неблагодарна съдба ги бе обрекла да стоят на плочите и да празнуват с литър евтино вино или бутилка режеща гърлото мастика.
Разнесоха се ударите на часовника, първо прозвучаха четирите кратки90, а после дългите. Започнах съсредоточено да ям зърната: бам, едно, бам, второ, бам, трето, бам, четвърто. При петия удар усетих как Гонсало ме прегръща през рамо и ме привлича към себе си: при шестия, очите ми се напълниха със сълзи. Изгълтах седмото, осмото и деветото зърно със затворени очи, като се опитвах да сдържа сълзите си. На десетия успях, на единайсетия се съвзех и когато последният удар прозвуча, аз се обърнах и прегърнах баща си за втори път в моя живот.
46.
В средата на януари се срещнах с него, за да му разкажа подробностите около кражбата на наследството. Предположих, не повярва на историята, или поне така ми се стори. Обядвахме в „Ларди“ и той предложи да продължим да се виждаме. Отказах, без да имам основателна причина; може би смятах, че е твърде късно, за да наваксаме това, което бяхме пропуснали да изживеем заедно. Той настояваше, не възнамеряваше да приеме отказа ми толкова лесно. И отчасти успя — съпротивата ми постепенно се сломи. Обядвахме няколко пъти заедно, отидохме на театър и на концерт в „Реал“, дори една неделна сутрин се разходихме в Ретиро, както преди трийсет години се бе разхождал с майка ми. Разполагаше със свободно време, вече не работеше; в края на войната си възвърнал фабриката, но решил да не я отваря повече. После продал терените, на които се намирала, и заживял с парите, получени за тях. Защо не бе продължил, защо не бе възстановил дейността си след конфликта? Мисля, че от разочарование. Никога не ми разказа подробно за премеждията си през онези години, но коментарите, вмъкнати в различните разговори, които водехме по онова време, ми позволиха да възстановя донякъде мъчителната му история. Не изглеждаше обаче озлобен; беше твърде рационален, за да позволи омразата да направлява живота му. Въпреки че принадлежеше към класата на победителите, беше невероятно критичен към новия режим. Беше също така и ироничен, и чудесен събеседник, и между нас се установи особена връзка, с която нямахме за цел да запълним празнотата, оставена от отсъствието му през годините на детството и младостта ми, а по-скоро да започнем едно приятелство между възрастни хора. В неговия кръг се заговори за нас, понесоха се слухове за естеството на отношенията ни и до ушите му стигнаха десетки невероятни предположения, които той, развеселен, сподели с мен и не си направи труда да разясни пред когото и да било.
Срещите с баща ми ме накараха да видя една непозната за мен страна на действителността. Благодарение на него научих нещо, за което вестниците изобщо не пишеха, а именно, че страната живее в постоянна правителствена криза, в която слуховете за уволнения и оставки, смяната на министри, съперничествата и конспирациите бяха ежедневие. Отстраняването на Бейгбедер четиринайсет месеца след като се бе заклел като министър в Бургос, беше безсъмнено най-скандалното, но в никакъв случай не бе единственото уволнение.
Докато Испания бавно започваше да се възстановява, сред лагера на победителите във войната цареше разкол: вместо да съжителстват мирно и сговорно, те се хващаха за гушите като в някой водевил. Армията срещу Фалангата, Фалангата срещу монархистите, монархистите се гневяха, защото Франко не се ангажираше с реставрацията на монархията. Самотен и дистанциран, Франко стоеше в „Ел Пардо“ и подписваше с твърда ръка присъди, без да взема ничия страна. Серано Сунер воюваше срещу всички, всички — срещу Сунер; едни интригантстваха в полза на Оста, други — в полза на Съюзниците, всеки залагаше на сляпо, без да знае кой в крайна сметка „ще вкара добичетата в обора“, както би казала Канделария.
90
Преди часовника на „Пуерта дел Сол“ в Мадрид да започне да отброява дванайсет часа в полунощ, прозвучават четири кратки удара. — Б.пр.