Не отмести очите си от мен, докато не забеляза утвърдителен жест. Не знаех как очаква да се грижа за майка си, но не посмях да направя нищо друго, освен да се съглася.
— Е, с това смятам, че приключихме — обяви той.
Изправи се и ние го последвахме.
— Вземи нещата си — каза той.
Аз се подчиних. Всичко се събра в чантата ми, с изключение на най-голямата кутия и пликовете с парите.
— А сега ми позволи да те прегърна за пръв и сигурно за последен път. Съмнявам се, че отново ще се видим.
Обгърна тънката ми снага с туловището си и ме притисна силно. После пое в големите си длани лицето ми и ме целуна по челото.
— Прекрасна си като майка си. Пожелавам ти късмет в живота момичето ми. Бог да те благослови!
Исках да кажа нещо в отговор, но не успях. Звуците останаха, притиснати сред хаоса от слюнка и думи в гърлото ми. Очите ми се напълниха със сълзи и аз се обърнах, излязох в коридора и препъвайки се, се отправих към изхода със замъглен поглед и свито от мъка сърце.
Изчаках майка си на стълбищната площадка. Вратата беше открехната и я видях как излиза, наблюдавана от зловещата фигура на Серванда зад нея. Бузите й пламтяха, а очите и бяха влажни най-после издаваше някакво вълнение. Не видях какво направиха и какво си казаха родителите ми през онези кратки пет минути, но бях сигурна, че са се прегърнали и са си казали завинаги „сбогом“. Слязохме, както се бяхме качили — майка ми първа, аз след нея мълчаливо. С прибраните в чантата бижута, документи и снимки, с трийсетте хиляди дуро10, стиснати под мишница, с потропващите върху мраморните стъпала токчета. Когато стигнахме до надпартерния етаж, не успях да се сдържа — сграбчих я за ръката и я накарах да спре и да се обърне. Лицето ми беше точно срещу нейното, а гласът ми — изпълнен с ужас шепот:
— Наистина ли ще го убият, майко?
— Не знам, скъпа, не знам…
4.
Излязохме на улицата и се отправихме мълчаливо към къщи. Тя ускори ход и аз се мъчех да не изоставам от нея, макар че неудобните ми нови обувки с високи токчета ми пречеха да следвам равномерно крачките й. След няколко минути, все още объркана, се осмелих да попитам със затворнически тон:
— Какво да правя с всичко това, майко?
Отговори ми, без да спира:
— Прибери го на сигурно място.
— Всичко? Ти няма ли да вземеш нещо?
— Не, всичко е твое. Ти си наследницата, освен това вече си достатъчно голяма и не мога да се меся в начина, по който ще се разпореждаш с полученото от баща ти.
— Сигурна ли си, майко?
— Напълно сигурна, дъще. Дай ми все пак една снимка. Която и да е, просто искам да имам спомен. Всичко останало е твое, но в името на Бог, Сира, в името на Бог и на Пресвета Дева Мария, искам да ме чуеш добре, момиче.
Най-после спря и ме погледна в очите под мътната светлина на един уличен фенер. Покрай нас вървяха минувачи в различни посоки, безразлични към вълнението, което тази среща бе предизвикала у нас.
— Внимавай, Сира. Внимавай и се дръж отговорно — каза тя тихо, изричайки бързо думите. — Не върши глупости, защото това, което имаш сега, е много, много. Много повече от това, което някога си мечтала да имаш, така че, за бога, дъще, бъди предпазлива и благоразумна.
Продължихме мълчаливо до мястото, където трябваше да се разделим. Тя се запъти към пустия си дом без мен. Към безмълвното присъствие на дядо ми, който така и не научи кой е баща на внучката му, защото твърдоглавата и горда Долорес винаги бе отказвала да каже името му. А аз се върнах при Рамиро. Чакаше ме вкъщи, като пушеше и слушаше радио в полуздрачния хол, нетърпелив да научи как е минала срещата и готов да излезем да вечеряме.
Разказах му подробно за посещението: какво съм видяла там, какво ми е казал баща ми, как съм се чувствала и какво ме е посъветвал. И му показах онова, което получих в къщата, в която вероятно никога нямаше да се върна.
— Това струва много пари, скъпа — прошепна той, щом видя бижутата.
— Има и още — казах аз, като му подадох пликовете с парите.
В отговор той само подсвирна.