Обяснението би могло да бъде силното вълнение или умората, натрупана през месеците, може би нервите или напрежението. Нито едно от тях не бе истинската причина; направих го от инстинкт за самосъхранение. Избрах подходящото място — дясната страна на трибуната, която беше най-далече от германците. И прецених точния момент — няколко секунди след като завърши първата гонка, когато глъчката беше неимоверна и въодушевените викове се смесва с възгласи на разочарование. Точно в този момент се свлякох на земята. Нарочно извърнах глава, за да може косата да покрие лицето ми, в случай че нечий любопитен поглед от съседната ложа успее да открие пролука между краката, които веднага ме наобиколиха. Лежах неподвижно, със затворени очи и отпуснато тяло; слухът ми обаче беше нащрек, улавяйки гласовете, които прозвучаха около мен. „Припадък, въздух, Гонсало, бързо, пулсът, вода, още въздух, бързо, бързо, вече идват, аптечка“ и още думи на английски, които не разбрах. Санитарите дойдоха след две минути. Прехвърлиха ме от земята на носилката и ме покриха с одеяло до шията. Едно, две, нагоре — усетих как ме вдигат.
— Ще дойда с вас. — Това бе гласът на Хилгарт. — Ако е необходимо, може да извикаме лекаря на посолството.
— Благодаря, Алън — отвърна баща ми. — Едва ли е нещо сериозно, обикновен припадък е. Ще отидем в здравния пункт. После ще видим.
Санитарите пристъпваха бързо с носилката в тунела към изхода; зад тях вървяха баща ми, Алън Хилгарт и двама англичани, които не успях да разпозная, колеги или заместници на морския аташе. Погрижих се косата отново да покрие лицето ми поне отчасти, но когато ме вдигнаха на носилката, преди да ме изведат от ложата, познах твърдата ръка на Хилгарт, който вдигна одеялото до челото ми. Не можах да видя нищо повече, но чух ясно всичко, което се случи след това.
В началото на коридора към изхода не срещнахме никого, но към средата на пътя положението се промени. А с това се потвърдиха и най-мрачните ми предчувствия. Първо чух стъпки и мъжки гласове, които говореха бързо на немски. Schnell, schnell die haben en begonnen91. Вървяха в обратна на нашата посока, почти тичаха. По твърдата им стъпка реших, че са военни; увереността и категоричността, с която говореха, ме накараха да предположа, че са офицери. Помислих, че носилката с покрито с одеяло тяло, придружавана от английския морски аташе, може би ще ги заинтригува, но те не спряха; просто размениха недружелюбни поздрави и продължиха енергично по пътя си към ложата на германците. Само няколко секунди по-късно чух потропване на токчета и женски гласове. Приближаваха се с твърди стъпки, решително и самоуверено. Санитарите, стреснати от целеустремеността им, се отдръпнаха встрани, за да ги пропуснат да минат; почти ни докоснаха. Затаих дъх и усетих как сърцето ми бие до пръсване; после чух как се отдалечават. Не разпознах конкретен глас, нито успях да преценя с точност колко са, но пресметнах, че са поне шест. Шест германки, може би седем, може би повече; вероятно някои от тях бяха мои клиентки от онези, които избираха най-скъпите платове и ми плащаха както с банкноти, така и с пресни новини.
Престорих се, че идвам в съзнание няколко минути по-късно, когато шумовете и гласовете затихнаха и предположих, че вече съм в безопасност. Казах няколко думи, успокоих ги. Пристигнахме до здравния пункт; Хилгарт и баща ми освободиха англичаните и носачите: първите ги отпрати морският аташе с кратки заповедни на техния език; вторите — Гонсало с щедър бакшиш и пакет цигари.
— Аз ще се погрижа по-нататък, Алън, благодаря — каза накрая баща ми, когато тримата останахме насаме. Премери пулса ми и установи, че вече съм добре. — Мисля, че няма нужда да викаме лекар. Ще се опитам да докарам автомобила тук и ще я заведа до дома й.
Забелязах, че за секунди Хилгарт се подвоуми.