Слязох на перона, облечена с рокля от шифон, с бели пролетни ръкавици и огромна широкопола сламена шапка — бляскаво и ефирно петно сред саждите на локомотива и сивотата на забързаните пътници. Чакаше ме анонимен автомобил, който щеше да ме откара до местоназначението ми — Ещорил.
Минахме по улиците на Лисабон — ветровит и облян в светлина, без купони и прекъсвания на електричеството, изпъстрен с цветя, азулежу и сергии със зеленчуци и пресни плодове. Нямаше руини от разрушени сгради, дрипави просяци, следи от снаряди, нямаше вдигнати високо ръце, нито ярем и стрели92, изрисувани с четка по стените. Минахме през аристократични и елегантни райони с широки каменни тротоари и внушителни сгради, охранявани от статуи на крале и мореплаватели; прекосихме също простолюдни квартали с лъкатушещи улички, изпълнени с глъч, здравец и мирис на сардини. Всичко ме изпълваше с удивление: величието на река Тежу, воят на сирените в пристанището и скърцането на трамваите. Бях пленена от Лисабон, град, който не беше нито в мир, нито във война — неспокоен, оживен, пулсиращ.
Зад нас останаха Алкантара, Белем и неговите паметници. Морето ставаше все по-бурно, докато пътувахме по крайбрежната магистрала. Вдясно се нижеха старинни къщи с огради от ковано желязо, по които се виеха пълзящи растения, отрупани с цветове. Всичко изглеждаше своеобразно и колоритно, но може би под това своеобразие и колорит се криеше нещо друго. Бяха ме предупредили за това: живописният Лисабон, който току-що бях съзерцавала през прозореца на автомобила, и Ещорил, в който щях да пристигна след няколко минути, бяха пълни с шпиони. И най-незначителният слух си имаше цена, затова всеки, който имаше две уши, беше потенциален доносник — от най-високите длъжности на всяко посолство до сервитьорите, продавачите, камериерките и таксиметровите шофьори. Лайтмотивът отново беше: „Бъдете крайно предпазлива“.
Имах резервирана стая в хотел „Ду Парке“, прекрасно място за една интернационална клиентела, където традиционно отсядаха повече германци, отколкото англичани. Наблизо, съвсем наблизо — в хотел „Паласио“, се наблюдаваше обратното. А после вечерта всички се събираха под един покрив в казиното: в тази теоретично неутрална страна игрите и хазартът нехаеха за войната. Веднага щом колата спря, едно пиколо в униформа ми отвори вратата, а друго се погрижи за багажа ми. Влязох във фоайето с походка, внушаваща самоувереност и безгрижие, и свалих тъмните очила, които носех от мига, в който стъпих на гарата. После обходих огромното помещение със заучено надменен поглед. Останах равнодушна пред блясъка на мрамора, пред килимите и тапицерията от кадифе, пред колоните, издигащи се до високия като в катедрала таван. Не се впечатлих и от елегантните гости, които поотделно или на групи четяха пресата, пиеха коктейли или просто бездействаха. Способността ми да оставам невъзмутима пред този лукс и блясък беше повече от тренирана — не ги удостоих с никакво внимание и с решителна крачка се отправих към рецепцията, за да се регистрирам.
Обядвах сама в ресторанта, а следващите два часа прекарах, изтегнала се на леглото, с поглед, вперен в тавана. В шест без петнадесет телефонът ме изтръгна от унеса. Изчаках да иззвъни три пъти, събрах смелост, вдигнах слушалката и отговорих. И тогава събитията се отприщиха като лавина.
50.
Бях получила инструкциите няколко дни по-рано в Мадрид по един необичаен канал. За пръв път ми ги предаде не Хилгарт, а негов подчинен. Служителката в салона за красота, където ходех всяка седмица, любезно ме заведе в едно от помещенията, в които се извършваха козметичните манипулации. Единият от трите регулируеми стола, поставен в почти хоризонтално положение, вече бе зает от клиентка, чиито черти не успях да различа. Хавлиена кърпа бе увита като тюрбан на главата й, друга обгръщаше тялото й от деколтето до коленете. На лицето си имаше плътна бяла маска, която откриваше единствено устата и очите. Затворени.
Преоблякох се зад един параван и седнах на съседния стол, пременена по същия начин. След като спусна облегалката с педала и нанесе на лицето ми същата маска, служителката тихо излезе, като затвори вратата зад себе си. Едва тогава чух гласа до себе си.
— Радваме се, че решихте да приемете мисията. Имаме доверие във вас, смятаме, че ще свършите добра работа.
Каза това, без да променя позата си, с тих глас и силен английски акцент. И тя, както Хилгарт, използваше първо лице множествено число. Не се представи.
92
Яремът и стрелите са част от символиката на Испанската фаланга; заимствани са от хералдиката на католическите крале Исабела Кастилска и Фердинандо (Фердинанд) Арагонски, тъй като символизират период на голям разцвет в историята на Испания. — Б.пр.